Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
— И какво беше това страдание?
— Тя имаше такава конструкция, че не би могла да стане майка, а това е направо ужасно, тъй като, ако се оженя, аз обезателно ще искам да имам деца.
— Единствен Бог е господар на това, господине. Впрочем аз знам, че съм напълно здрава, нали, чичо?
— Друга пък беше прекалено набожна, а аз и това не желая. Тя бе толкова съвестна, че всеки трети или четвърти ден ходеше да се изповядва и изповедта й траеше най-малко един час. Аз бих искал жена ми да е добра християнка, но не и калугерка.
— Била е, може би, някоя голяма грешница или много проста личност. Аз се изповядвам веднъж месечно и казвам всичко за две минути. Нали така, чичо? И ако не ми задавахте въпроси, не бих знаяла какво да ви кажа.
— Друга пък искаше да се покаже по-образована от мен, макар че всяка минута казваше по някоя глупост. Друга една беше постоянно тъжна, а аз обичам веселите хора.
— Виждате ли, чичо, а вие с мама винаги ме упреквахте, че съм непрекъснато весела.
— Една друга, която много скоро напуснах, постоянно се страхуваше да остане с мен и когато я целунех, веднага тичаше да разкаже това на майка си.
— Тя е била наистина глупава. Аз не съм изслушвала още нито един любовник в Пр., защото там има само груби селяни, но все пак съм сигурна, че има известни неща, които не бих разказала на майка си.
— На друга пък дъхът й ужасно миришеше, друга пък се пудреше непрестанно. Тези отвратителни недостатъци за жалост притежават всички момичета. Затова много се страхувам, че никога няма да се оженя. Аз държа, например, тази, за която ще се оженя, да има черни очи, а днес почти всички момичета изучиха тайната да си ги боядисват. Но аз не ще се оставя да бъда измамен, защото вече имам голям опит.
— Моите очи черни ли са?
— Ха, ха!
— Какво „ха-ха“, защо се смеете?
— Смея се, защото изглеждат черни, но не са. Въпреки това вие сте много мила.
— Та това е смешно. Вие мислите, че очите ми са боядисани? А казвате, че сте опитен! Очите ми, господине, могат да са красиви или грозни, но са такива, каквито Бог ми ги е дал. Нали, чичо?
— Аз винаги съм го вярвал, мила племенничке.
— А вие не го вярвате? — ме попита живо тя.
— Не, те са много красиви, за да ги считам за естествени.
— Боже мой! Това е твърде силно казано.
— Извинете, красива госпожице, виждам, че съм бил твърде откровен с вас.
След този спор последва мълчание. Пасторът се усмихваше от време на време, а момичето се мъчеше да прикрие своето недоволство.
Погледнах я скришом и видях, че сълзи напират в очите й. Това ме наскърби много, тъй като тя беше наистина прелестна. Натруфена като богата селянка, тя носеше на главата си златни игли и фиби на стойност над сто цехина, които придържаха плитките на абаносовочерните й коси. Дълги масивни обици и една златна верижка, която опасваше поне двадесет пъти алабастровата й шия, придаваха на лицето й с цвета на лилия и роза очарователен блясък. Това бе първата селска красота, която виждах с такъв накит. Шест години по-рано в Паезано милата Лучия ме бе пленила по друг начин.
Кристина не отронваше нито дума, но личеше, че е близо до отчаяние, тъй като тъкмо очите й бяха най-красивото нещо в нея, а аз извърших варварството да оспоря тяхната естественост! Вероятно тя вече ме презираше и ако не плачеше, то бе само заради това, че е много сърдита. Между това аз се въздържах от поучения, тъй като очаквах тя самата да предизвика развръзката.
Когато гондолата навлезе в дългия канал на Мангера, попитах пастора дали има вече осигурена кола за Тревизо, тъй като, за да стигне в Пр., той трябваше да мине през Тревизо.
— Ще вървя пеш — ми отговори добрият човек, — тъй като моята енория е бедна, а за Кристина все ще намеря място в някоя кола.
— Ще ми направите истинско удоволствие, ако и двамата седнете в моята кола. Тя е четириместна и ще се чувствуваме в нея съвсем удобно.
— Това е цяло щастие, на което не сме се и надявали.
— Не, не, чичо! Не искам да пътувам с този господин.
— Че защо не, мила племенничке?
— Защото не искам!
— Аха! — казах аз, без да я погледна. — Така обикновено се награждава откровеността.
— Не беше никаква откровеност от ваша страна, господине — отговори тя бързо. — Беше си чиста злоба! За вас не ще се намерят вече в целия свят никакви черни очи, но понеже казахте, че обичате тъкмо такива, това ме радва много!