Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
На следната сутрин мислехме, че те вече са отплавали, когато ги видяхме да идват към двореца. Не пожелали да напуснат Венеция, без да ни видят отново и да ни благодарят за голямата услуга, която ние, и особено аз, както вярваха, им бяхме направили. Господин Де Брагадино, който не беше виждал още младата графиня, беше много изненадан от извънредната прилика на брата със сестрата.
След като взеха няколко освежителни напитки, те се качиха отново в тяхната пеота, която трябваше да ги отведе за двадесет и четири часа в Понтелагоскуро на река По, тоест на границата на Папската държава. Аз можех само с очи да изразя на божественото момиче всичко, което сърцето ми чувствуваше в този момент. Тя разбра езика им, а нейният — лесно да отгатна.
Никога една препоръка не е била по-удобна от тази, отправена по този случай до господин Барбаро. Тя послужи за спасяването на едно почтено семейство и ми спаси неприятностите, които бих имал, ако трябваше да давам сметка пред съвета на десетте, какво е станало с госпожицата, защото без съмнение, щях да бъда изобличен, че съм я взел със себе си.
Няколко дни по-късно всички четирима отпътувахме за Падуа, за да останем там до края на есента. Изпитах болката да не намеря там доктор Гоци. Той беше станал пастор в едно градче, където живееше заедно с Бетина. Тя не могла да издържи при негодника, който се беше оженил за нея само за да й ограби малката зестра и да я направи неимоверно нещастна.
Спокойното безделие на големия град можеше малко да ми хареса и за да убия скуката, аз се залюбих с най-прочутата венецианска куртизанка. Наричаше се Анчила и бе същата, за която по-късно се ожени прочутият танцьор Кампиони. Отвеждайки я в Лондон, тя станала причина за смъртта на един много галантен англичанин. По-късно ще говоря по-обстойно за нея, сега искам да разкажа само за едно събитие, което стана причина любовта ми да продължи само три или четири седмици.
Граф Медини, един млад лудетина като мене и с наклонности като моите, ме представи на момичето. Графът беше неустрашим играч и отявлен враг на щастието. У Анчила, чийто главен любовник бе той, се играеше и добрият апостол ме удостои със запознанството с неговата любовница само за да може да ме измами в играта на карти.
Действително в началото бях измамван, но тъй като не забелязвах нищо, отнасях се любезно с измамника. Но когато един ден се видях ограбен по много очевиден начин, аз измъкнах револвер от джоба си, поставих дулото на гърдите му и заплаших да го убия, ако не ми върне обратно всичко, което ми бе откраднал. Анчила припадна, той обаче ми върна парите и ме покани да изляза заедно с него, за да кръстосаме шпагите си. Приех, поставих револвера на масата и ние излязохме. Пристигнали на едно удобно място, изтеглихме на лунна светлина шпагите и аз имах щастието да го набода в рамото. Тъй като графът не можеше вече да протяга ръката си, той бе принуден да ме помоли за пощада.
След тази победа легнах и дълго спах. Но когато рано сутринта разказах за случката на моя баща, разбрах, че трябваше да последвам съвета му и да напусна моментално Падуа.
Граф Медини беше през целия си живот мой враг. Ще имам случай да говоря отново за него, когато читателят ме открие в Неапол.
Останалата част от годината протече по обикновения начин на живеене, без големи събития и от щастието аз бях ту доволен, тя недоволен.
Към края на януари 1747 година получих писмо от младата графиня А. С., която не носеше вече името си, понеже се беше омъжила за някакъв маркиз. Тя ме молеше, ако случаят ме доведе в града, където тя живееше, да се престоря, че не я познавам, тъй като имала щастието да бъде свързана с мъж, който спечелил сърцето й, след като му дала ръката си.
Бях вече научил от брата й, че веднага след завръщането й майка й я отвела в града, откъдето тя ми пишеше. Там у един роднина, при когото живеела, се запознала с един мъж, който си поставил за цел да я направи щастлива. Аз я видях една година по-късно и без писмото, което ми бе писала, сигурно бих се представил на нейния съпруг. Сладостите на мира са за предпочитане пред прелестите на любовта, но човек не мисли така, когато е влюбен.
По това време ме беше пленила за около четиринадесет дни една млада, много красива венецианка, която баща й Рамон излагаше на възхищението на публиката, като я караше да танцува в театъра. Бих носил, може би, по-дълго време моите окови, ако Химен не ги беше строшил. Нейната покровителка, госпожа Чечилия Балмарно, намери подходящ за нея съпруг в лицето на един френски танцьор на име Бине, който прие името Бинети. По такъв начин винаги младата съпруга можеше да остане италианка и нямаше нужда да става французойка. Тази Бинети притежаваше особеното и рядко преимущество, че годините оставяха само леки следи по чертите й. Изглеждаше винаги млада за всички нейни любовници, дори и за най-големите познавачи на застарели черти. Мъжете не желаят обикновено нищо повече от това, да бъдат излъгани от една илюзия. Нещо повече — те имат право дори да не си дават труд да се убеждават в противното. Последният любовник, комуто тази рядка жена причини смъртта чрез прекалени удоволствия, беше някой си Мошчуски, поляк, когото съдбата доведе преди седем или осем години във Венеция. Тази Бинети беше тогава на шестдесет и три години.