Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Ти как…

Разбира се — Лабиринтите. Върна меча в калъфа му.

— Този е добър. Изплъзва ни се цяла нощ, но се издаде при твоята барикада.

— На юг ли е потеглил?

Пъклената тръсна разбърканата си черна коса, неравно подрязана до средна дължина и подгизнала от пот.

— Можеше да яздиш по целия път до Юмрука и да не го срещнеш. Избягал е в Лабиринтите, но имам дирята му — хайде!

Конят й се понесе в галоп.

Рилиш изруга и се опита да подкара запотеното си животно напред.

— Хайде, момче. Тя язди хубава кобила. Хайде.

Или бе дръпнала юздите, или той бе измъкнал нови сили от коня си, но я достигна и двамата поеха един зад друг. Тя погледна назад и се усмихна доволно — дъщеря на степите, която е яздила, преди да проходи.

— Дръж се, малазанецо!

Рилиш не знаеше какво да очаква, сепна се и пропусна преминаването. Щом отвори очи, нивите, пътят и ниските дъждовни облаци бяха изчезнали. Наместо това копитата на коня му безшумно потънаха в дълбок мъх и гниеща пръст, а наоколо от мрачната сребърна нощ се възправяха нискорасли дървета. Пъклената спря свирепо.

— Надменен глупец! Няма представа на какви опасности се излага тук!

— Къде е тук!

Животното на Рилиш трепереше под него — мускулите му се тресяха от изтощение, а може би и от страх.

— Сянката. В работата му усетих втъкаване на Мийнас и Мокра. Сега разполагаме с доказателство. Илюзията обаче няма да го спаси от това — и тя махна към гората.

Рилиш плъзна ръка до дръжката на останалия му меч.

— Какво е това?

Тя го изгледа съсредоточено. Убитата светлина на сянката превръщаше лицето й в наситено светли и тъмни петна. Богове, изглеждаше на Рилиш като смазана майка на девет деца, видяла повечето от тях да пропадат. А беше достатъчно млада, за да му бъде дъщеря. Дете, животът е бил тъй несправедлив към теб.

— Какво знаеш за домовете на Азат?

Той сви рамене:

— Едно-друго. Разкази, предания.

— Те улавят всекиго, който е достатъчно глупав да навлезе във владенията им. Понякога с пълзящи растения или дървета.

Тя посочи гората.

— Както тия дървета са част от Азат, така и гората е част от Сянката. Никой, влязъл, не се измъква…

Пъклената вирна глава и вдигна ръка, за да пресече всякакви забележки.

— И това повдига обезпокоителен въпрос — какво може да бъде тъй трудно или важно, та да е необходима цяла гора, за да бъде хванато?

Рилиш зяпаше момичето, всъщност младата жена. Проклети да са маговете и необяснимите им академични умове. Той пренебрегна въпроса.

— Той се измъква.