Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Конница, господине! — донесе се вик. — Не е уикска!

— Строй се! — излая Струната.

Двойните редици от редовни войскари насочиха събраните от тях копия, за да направят обичайния боен строй таралеж. Рилиш погледна към прозорците на горния кат на странноприемницата, към плевника на конюшнята и дърводелската работилница отсреща и леко помести мечовете си в ножниците. Скоро до тях достигна тропотът на препуснали с всички сили коне и конниците — може би двадесетима — дръпнаха юздите пред преградата от обърнати каруци. Унтанските туники в бяло и червено показваха на кого служат. Един от множеството посочи с ръка и нареди:

— Отместете преградата, глупаци! Да не сте слепи! Ние не сме уикци!

— Какви сте тогава? — извика Рилиш.

— Какви? Какви! — вбесено изрева мъжът. Лицето му над дългата сиво-черна брада помрачня. — Аз съм Дол Д’Авиг, глупако!

Рилиш усети как вътрешностите му се обръщат от страх. Проклет да е Финир, той беше. Сега го позна — братът на графа. Бяха се срещали един-два пъти при тържества в столицата. Рилиш стегна диафрагма и стисна челюст срещу световъртежа, понеже разбра, че точно сега ще отсече миналото си от себе си толкова из корен, както ако е загубил крак или ръка. Дали с този човек, или с някой друг, рано или късно — просто беше изненадващо, че дойде толкова скоро.

— Тогава те моля, Дол, в името на хората ти, да свалите оръжия и да се предадете.

Братът на графа дръпна юздите на коня си и отмести главата на животното.

— Какво! Да се предадем?

Дебелите му вежди се свиха, докато разглеждаше по-внимателно военната част пред него.

— Носите имперска форма — откъде сте се взели, в името на задника на Гуглата?

Не оттам, уверявам те.

— Няма значение. Отново те моля — хвърлете оръжията си.

Бялото на зъбите проблесна в хищна, разбираща усмивка. А и нещо изплува в ума на Рилиш, спомен за приказки по време на скучните приеми в столицата: „Дол Д’Авиг — изключително добър маг.“ Кралицата да го отнесе дано! Пое дъх да извика, но в същия миг Дол махна леко с ръка и гърлото на Рилиш се сви и се затвори. Около него копията и мечовете изтракаха по калдъръма, понеже хората му изпъшкаха задавено и се уловиха за гърлата…

Същата непреборима жажда за въздух пламтеше и в гърдите на Рилиш и той можа единствено да извади меч и да го издигне високо. Капаците на прозорците от втория кат на хана изтропаха, а зад вратите на плевнята отсреща стрелците с арбалет се изправиха на колене. Стрелите пометоха унтанската конница. Ударете го! Богове, моля ви! Взорът му притъмняваше, а мечът падна от ръката му.