Гаснещ зрак [bg]

Дворът от двете страни на лъкатушещата пътека представляваше бъркотия от дупки и изгърбени могилки. Малки излинели дървета увенчаваха могилите, с криви клони и едва по някое останало от предния сезон листо, сгърчени и почернели. Пътеката водеше на зигзаг до две каменни стъпала и тясна площадка пред тежка дървена врата.

— Здрава изглежда — отбеляза Аратан, след като огледа вратата.

— Кога се е… появила?

— Според Готос преди хиляда години.

— Тази врата не е на хиляда години, Аратан. Може би на сто, дори по-малко.

Той сви рамене.

— Пантите са железни, почернели, но без ръжда. Това също е нелогично, нали?

Всички прозорци по фасадата на къщата бяха със затворени кепенци, също дървени, и никаква светлина на се процеждаше между потъмнелите летви.

— Никой не живее тук — каза Коря. — Изглежда като… мъртва.

Аратан я заобиколи и отиде до вратата. Сви юмрук и потропа по дебелите дъски. Ехо нямаше, все едно че тупаше по здрава стена. Погледна през рамо и видя, че Коря все още стои на пътеката, вдигнала едната си ръка с дланта нагоре, а в нея лежеше жълъдът. Оглеждаше замислено двора от едната страна.

Аратан си пое дъх, готов да ѝ извика предупредително, когато с рязък замах тя хвърли жълъда в двора.

— О!

Там, където жълъдът падна сред пожълтялата трева, земята изведнъж се размести, надигна се и след това се слегна под изригналата купчина димяща черна пръст.

Зад Аратан камъните на къщата Азат изпъшкаха. Той се обърна рязко и видя, че по грубата фасада се сипе пясък като дъжд. След миг Коря се озова до него, с див блясък в очите.

От прясната могилка в двора израстваше дърво, клони се извиваха от закърнял ствол, който видимо наедряваше. Корени изпълзяха и се вкопчиха в могилата.

Къщата отново простена и Аратан чу глухо изщракване. Обърна се и посегна към бравата. Вратата се отвори и след леко бутване се люшна безшумно навътре, откривайки къс коридор с ниши от двете страни. Нахлулата вътре светлина не стигна по-далече.

— Дървото трепери — ахна Коря. — Сякаш го боли.

— Какъв беше този жълъд? — попита Аратан, докато пристъпваше плахо към прага.

— Финнест.

— Какво е това?

Тя облиза устни.

— Много неща. Място, където да скриеш силата си, или късче от душата си. Дори тайна, която искаш да затаиш за себе си. — Поколеба се, после добави: — Понякога е затвор.

— Затвор ли?

— Има божество вътре — каза тя внезапно. — Древно, забравено. Някой проля кръв в лагера и го призова. Това беше грешка, но Хаут — ние двамата с Хаут — го затворихме.