Гаснещ зрак [bg]

Когато ехото от стъпките на воините заглъхна, жената Тел Акаи отново се появи, закрачи, спря срещу Гуглата и го изгледа над огъня. Кръглото ѝ лице с широки скули беше безизразно и безцветно на светлината на пламъците.

— Игрите, с които си угаждаш, Качулати.

— Ах, Ерекол, седни с мен, моля те, докато обясня рязането на циреи.

— Можех да го направя толкова лесно, колкото някакъв си одъртял бог, затворен под дърво. Един по един, както казах.

Гуглата я изгледа.

— Знам нещо от историята ти. Твоите… причини. Но нямаш ли един оцелял син?

— Оставен на грижите на други.

— Само в името на отмъщението ли си тук, или искаш да се включиш в легиона ми?

— Твоят легион? Твоята тълпа глупаци, искаш да кажеш.

— Все още не съм решил за името.

Тя се изсмя, после седна.

— Отмъщение. Серегалите удрят от страхливите си засади, а съпрузите Тел Акаи плачат. До гуша ми е дошло от техните говна и всички ония противни апели. Тъй че съм тук да избия прехваления ти авангард, но ти непрекъснато ме спираш. Как да си го обясня това?

— Къде е синът ти?

— На борда на един здрав кораб.

— В кое море?

— Западното. Плуват в пролива Фъроу, ловят денрабъ.

— Близо до земите на Върховния крал значи.

Тя сви рамене.

— Тел Акаи не се боят от никого.

— Неразумно. Върховният крал е взел под своя защита денрабъ и водите, в които се размножават.

— Синът ми е в безопасност. Какво те засяга това, Гугла?

— Натъжава ме отчуждаването, Ерекол.

— Аз съм повече от майка. Аз съм избраната ловкиня на моето племе. И затова съм тук, да ловя.

— Глутницата се страхува от теб и никога няма да ти даде шанс да избиеш членовете ѝ един по един.

— Ще направят грешка. Подтиквам ги.

— По-вероятно е да дойдат при теб на глутница и да те надвият. А обвинения в страхливост рядко жилят победителите.

— Какво съветваш?

— Иди в къщата Азат. Там ще е кърваво, сигурен съм. Някои серегали ще бъдат взети. Дворът се нуждае от тях. Къщата има нужда от кръвта им, от силата им.

— Кой я обитава?

— Никой няма — отвърна Гуглата. — Никой от петстотин години.

— Каква съдба сполетя пазача?

— Убихме го. Грешка, да. Необмислена. Достойна за съжаление. Срещна ли го отвъд Булото на смъртта, ще се извиня.

— От твоята ръка, значи?

— Не. Но това е без значение. Джагътите може да сме самотници, но никога няма да отречем, че също така сме едно цяло, а отговорността трябва да се споделя във всичко. Както би ти казал Готос, цивилизацията играе играта си на удобно измъкване. Нас. Тях. Безсмислени граници, спорни различия. Ние, джагътите, сме народ. Като народ трябва да споделим вината за цялото множество от нашите общи престъпления. Всичко друго е самонадеяност и лъжа.

Ерекол поклати глава и се изправи.

— Ще приема предложението ти и ще направя своята засада, когато най-малко я желаят.

— Желая ти късмет, Ерекол.

Тя се отдалечи на стъпка-две, после спря и го погледна през рамо.

— Какво видение те е намерило и какво общо има то с моя син?