Драконите на сломеното слънце [bg]

„Как мразя тази игра“ — си каза Лорана, щом затвори и сведе златокоса глава срещу вратата.

Водопадът припяваше сладката си нежна мелодия и тя си позволи за момент да остане вслушана в нея, позволявайки й да я успокои и възвърне към обичайното оптимистично настроение. Не можеше да допусне отчаянието да я обземе напълно. Беше пристъпвала в мрак, най-великия мрак, познаван от света. Беше се изправяла лице в лице със страховитата богиня Такхизис. Знаеше, че любовта винаги надмогва тъмнината, че накрая неизменно триумфира. И вярваше, че дори най-мрачната нощ в края на краищата трябва да отстъпи пред деня.

Тази мисъл неизменно я поддържаше и спасяваше от загубата на надежда през всичките години на мъки и тъга, докато губеше сина си поради политическите машинации на собствените си поданици и преживяваше смъртта на възлюбения си съпруг Танис, загинал по време на защитата на Кулата на Върховния свещенослужител — загинал от меча на Рицарите на Нерака, забит в гърба му. Тя тъжеше за загубата на Танис, понеже чувстваше липсата му и завинаги щеше да го пази в сърцето си, но смъртта му не я накара да загърби всичко. Дори тогава не затвори душата си в гробница, понеже това би значело да отрече неговия живот и сторените от него добрини. И бе продължила да се бори за делото, за което и двамата милееха.

Някои хора не можеха да приемат подобно поведение. Смятаха, че трябва да се облече в черно и да се оттегли от света. Приемаха като лична обида факта, че продължава да се смее и наслаждава на песента на менестрела.

— Толкова е несправедливо — казваха те. — Смъртта на съпруга ви беше тъй безсмислена.

„Кажете ми, сър“, или „Кажете ми, мадам — казваше тя — каква според вас би била една смислена смърт?“

И докато се усмихваше вътрешно пред смущението им, Лорана чуваше смеха на Танис. Известно време, непосредствено след смъртта му, тя все още чуваше неговия глас, нашепващ не покровителствено, а насърчително, в опит да й вдъхне увереност. Отдавна не бе долавяла присъствието му. Можеше само да предполага, че е навлязъл в следващия етап от жизненото си развитие. Не беше натъжена, нито скърбеше. Когато дойдеше време, щяха да се срещнат отново. Щяха да се открият, даже самата вечност да се изпречеше на пътя им. Междувременно не мъртвите имаха нужда от нея, а живите.

— Милейди — обади се внимателно Келевандрос, — не допускайте заплахите на наместника да ви разстройват. Ще намерим начин да го надхитрим. Винаги сме успявали.

Лорана вдигна глава и се усмихна.

— Да, така е. Колко добре е, че успя да се завърнеш навреме от мисията си, Келевандрос. Медан можеше да забележи отсъствието ти и да заподозре нещо. Отсега нататък се налага да взимаме допълнителни мерки. Гилтас ме уведомява, че тунелите на джуджетата са почти готови. Ще използваш този маршрут. Вярно, че те отклонява малко, но е далеч по-безопасен. Калиндас! Не биваше да ставаш от леглото!