Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Холи кимна, обляното й в сълзи личице грейна в усмивка.
— Баба се грижеше за мен, но беше зла с другите хора понякога. Предимно с онези, които искаха да ни причинят зло или да ни измамят, но ти не искаше да го направиш. Не биваше да ти причинява болка. Съжалявам, че не бе по-мила. Съжалявам, че трябваше да е зла и да умре.
Ан целуна ръката на момиченцето.
— И аз съжалявам. Наистина.
— Аз притежавам дарбата — Холи я погледна с огромни печални очи. — Можеш ли да ме научиш да лекувам с нея?
— За мен ще бъде чест.
Натан взе меча си и с драматичен жест го прибра в ножницата.
— А сега, искаш ли да бъдеш излекувана? Или предпочиташ да си кървиш до смърт, та да ми дадеш възможност да се пробвам с възкресение?
Ан стисна очи и се изправи.
— Помогни ми, спасителю мой.
Той примигна.
— Трябва първо да ми дадеш достъп до силата ми, жено. Не мога да лекувам с меча си.
Ан затвори очи и вдигна ръка, съсредоточи вътрешното си чувство върху Рада’Хан и отстрани спирачката на силата му.
— Готово.
Натан изръмжа:
— Виждам, че е готово. Усетих го, както знаеш.
— Помогни ми на масата, Натан.
Докато Ан се изправяше, Холи я подкрепи с ръка.
Натан хвърли поглед към магьосника на пода.
— Е, най-после го пипна. Доколкото знам, такъв като него никога преди не е бил с яка на врата. — Пронизителните му сини очи се втренчиха в нея. — Сега, когато имаш магьосник от Първия орден, започва истинската лудост на целия ти план.
Ан въздъхна, щом умелите му ръце най-сетне се докоснаха до тялото й.
— Знам. Да се надяваме, че Вирна вече държи другия край на нещата в свои ръце.
Четиридесет и първа глава
Зед отвори очи и рязко си пое въздух. Седна изправен. Огромна ръка на гърдите му го бутна обратно.
— Спокойно, старче — каза дълбок глас.
Зед ококори очи срещу широкото лице. Дългата до раменете бяла коса се надвеси над него и от двете страни на главата му се опряха две големи ръце.
— Кого наричаш „старче“, старче?
Пронизителните сини очи под засегнатото свъсено чело се усмихнаха с останалата част от лицето. Изразяваше нещо неопределено, което се стори на Зед притеснително.
— Е, сега, като го спомена, си мисля, че сигурно наистина съм малко по-старичък от теб.
В лицето имаше нещо познато. Хрумна му изведнъж. Отблъсна ръцете встрани и се изправи, посочи с кокалестия си пръст високия мъж край себе си.
— Приличаш на Ричард. Защо приличаш на Ричард?
Бузите се разтеглиха в широка усмивка. В израза на челото все още имаше нещо застрашително.
— Роднина ми е.
— Роднина! По дяволите! — Зед се взря по-отблизо. — Висок. Мускулест. Сини очи. Подобна структура на косата. Челюстта. По-лошо, очите. — Зед скръсти ръце. — Ти си Рал — обяви той.
— Много добре. Значи познаваш Ричард.
— Да го познавам! Аз съм му дядо.
Веждата се повдигна.
— Дядо… — Едната голяма длан избърса лицето. — Скъпи Създателю — промърмори той, — в какво ни забърка тази жена?
— Жена ли? Каква жена?
Мъжът отпусна длан с въздишка. Усмивката се върна на лицето му, той се поклони. Владее етикета, помисли си Зед.
— Да ти се представя. Натан Рал. — Той се изправи. — Може ли да узная името ти, приятелю?
— Приятелю!
Натан прокара кокалчетата на ръцете си по лицето на Зед.
— Току-що излекувах натрошения ти череп. Това би трябвало да означава нещо за теб.
— Е, добре — избоботи Зед. — Може и да си прав. Благодаря ти, Натан. Аз съм Зед. Явно имаш талант на лечител, ако черепът ми наистина е бил натрошен.
— О, повярвай ми, беше. Доста се постарах. Как се чувстваш?
Зед се поогледа.
— Ами добре. Чувствам се добре. Силата ми се вър… — Той простена, спомни си какво се бе случило. — Грач. Добри духове, трябва да изчезвам оттук.
Натан опря ръка в гърдите му.
— Преди това ще си поговорим малко, приятелю. Поне се надявам да станем приятели. За жалост имаме много общо помежду си, освен това, че сме свързани по някакъв начин с Ричард.
Зед примигна на парцали срещу високия мъж.
— Като какво общо, например?
Натан разкопча горното копче на богатата си риза, цяла изцапана със засъхнала кръв. Закачи пръст в матовосребристата яка около врата си и я повдигна.
Гласът на Зед се сниши в мрачен шепот:
— Дали е това, което си мисля?
— Бива те в акъла, в което не се и съмнявам, иначе нямаше да си толкова ценен.
Зед спря погледа си върху сините очи.
— И кое е това нещастно нещо, което ни свързва?
Натан посегна и дръпна предмет, увит около врата на Зед. Ръцете на Зед се стрелнаха нагоре и напипаха гладка метална яка. Без ключалка.