Децата на капитан Грант

Кай Куму, който се боеше, че няма да удържи фанатиците от племето, заповяда да отведат пленниците в свещеното място, разположено на другая край на паха, върху стръмно плато. Тази колиба опираше в една скала, която се издигаше на около 30 метра над нея и завършваше от тази сграна на крепостта с доста стръмен склон. В тази „Варе Атуа“, свещена къща, жреците или ариките поучаваха новозеландците, че бог има три лица — баща, син и птица или дух. Колибата беше широка и добре затворена. В нея се пазеше свещената и подбрана храна, която бог Мауи Ранга Ранги яде чрез устата на своите жреци. Тук пленниците, временно избавени от яростта на туземците, се изтегнаха върху рогозки от формиум. Леди Елена, грохнала и душевно сломена, падна в прегръдките на мъжа си.

Гленарван я притискаше към себе си и повтаряше:

— Кураж, мила Елена, небето няма да ни изостави!

Щом ги затвориха, Робърт се покачи на раменете на Уйлсън и успя да провре главата си в една пролука между покрива и стената, където висяха броеници от амулети109. Оттам се виждаше целият пах до казата на Кай Куму.

— Събрани са около вожда си — каза момчето тихо. — Махат с ръце… Надават викове… Кай Куму иска да говори…

Детето замълча няколко минути, после продължи:

— Кай Куму говори… Диваците се успокояват… Те го слушат.

— Разбира се — каза майорът, — вождът има личен интерес да ни покровителствува. Той иска да ни замени срещу пленените вождове на племето! Но бойците му ще се съгласят ли?

— Да!… Те го слушат… — поде Робърт. — Те се разотиват… Едни влизат в колибите си… Други напускат лагера…

— Истина ли казваш? — възкликна майорът.

— Да, господин Мак Набс — отговори Робърт. — Кай Куму остана сам с бойците от своята лодка. А! Един от тях идва насам.

— Слез, Робърт! — каза Гленарван.

В този момент леди Елена, която беше станала, сграбчи ръката на мъжа си.

— Едуард — каза тя с твърд глас, — нито Мери Грант, нито аз не бива да паднем живи в ръцете на тия диваци!

И след тия думи тя подаде на Гленарван един пълен револвер.

— Оръжие! — възкликна Гленарван, чиито очи светнаха.

— Да! Маорите не обискираха пленничките си! Но това оръжие е за нас, Едуард, а не за тях!…

— Гленарван — каза бързо Мак Набс, — скрийте тоя револвер! Още е рано…

Револверът изчезна под дрехите на лорда. Рогозката, която затваряше вратата на колибата, се повдигна. Показа се един туземец.

Той направи знак на пленниците да го последват. Гленарван и другарите му прекосиха паха рамо до рамо и спряха пред Кай Куму.

Около вожда бяха събрани главните бойци от племето му. Между тях се виждаше и маорът, чиято лодка се присъедини към Кай Куму при вливането на Похайнхена в Уайкато. Той беше мъж на около четиридесет години, здравеняк, със сурово и жестоко лице. Името му беше Кара Тете, т.е. по новозеландски „сприхав“. Кай Куму се отнасяше към него с почит, а от изяществото на татуировката личеше, че Кара Тете заемаше висок ранг в племето. Но внимателният наблюдател би отгатнал, че между тия двама вождове съществува съперничество. Майорът бе забелязал, че влиянието на Кара Тете засенчваше Кай Куму. Те и двамата бяха предводители на многобройни племена от бреговете на Уайкато и имаха равна власт. Затова по време на разговора устата на Кай Куму се усмихваше, но очите му издаваха дълбока омраза.