Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Апсалар се обърна и каза на Мийзи:
— Приятелите ви нещо се забавиха. Да не би да се е случило нещо?
Мийзи извърна очи. Момичето беше рязко. Разбира се, Мийзи го беше разбрала още при първата им среща, а Черт го бе научил по най-неприятния начин.
— Не знам — призна тя. Наведе се и дръпна резето. — Двамата да стоите тук. — Тя погледна строго Крокъс. — Много ще се ядосам, ако направите някоя глупост. Разбрано?
Момчето я изгледа сърдито. Мийзи отвори капака и слезе по стълбата.
— Това го затвори след мен — каза тя отдолу, — и го заключи. Ще чакате тук, докато аз или Ирилта не се появим; разбрано?
— Да. — Крокъс отиде до квадратната дупка на пода и погледна надолу към Мийзи. — Разбрано — повтори той и тръшна капака. После заключи.
— Крокъс — попита Апсалар, — защо си убил онзи пазач?
За пръв път бяха сами, откакто влязоха в града. Крокъс въздъхна.
— Стана неволно. Не искам да говоря за това. — Отиде до задния прозорец. — Всички тези хора, дето се опитват да ме защитят… Това ме изнервя. Тук има нещо повече от някаква си заповед за арест. Кълна се в дъха на Гуглата, Гилдията на крадците обикновено се грижи за тези неща, нали затова взимат десетте процента от всяка работа, която свърша. Не, всичко това не се връзва, Апсалар. И — добави той, докато отваряше прозореца, — ми омръзна всички да ми казват какво да правя.
Тя отиде при него.
— Какво, махаме ли се оттук?
— Да. Вече е тъмно, тъй че ще тръгнем по покривите.
— Къде отиваме?
Крокъс се ухили.
— Измислил съм едно страхотно скривалище. Никой няма да ме намери, дори защитниците ми. Стигнем ли там, ще мога да правя каквото аз поискам.
Кафявите очи на Апсалар се взряха в лицето му и тя тихо попита:
— А ти какво искаш да направиш?
Той извърна глава и надигна прозореца.
— Искам да поговоря с Чалис Д’Арл. Очи в очи.
— Но тя те предаде, нали?
— Все едно. Ти тук ли оставаш?
— Не — отвърна тя изненадана. — Идвам с теб, Крокъс.
Тялото й настръхна от силата на Лабиринта. Серрат се огледа още веднъж и отново нито видя, нито усети нещо. Беше сигурна, че е сама. Прозорецът на тавана под нея изскърца и поддаде навътре на ръждивите си панти и Тайст Андий се стегна, макар да знаеше, че е съвсем невидима. Наведе се напред.
Показа се главата на момчето. То погледна към уличката долу, към отсрещните покриви и към тези от двете му страни, а после погледна нагоре. Погледът му премина през Серрат и тя се усмихна.
Не й беше отнело много време, за да го намери отново. Единствената му компания, доколкото можеше да усети, беше някаква млада жена, чиято аура беше безвредна, смайващо невинна. Другите две жени вече ги нямаше в таванското. Чудесно. Така щеше да е много по-лесно. Монетодържача се измъкна през прозореца и тя отстъпи назад.
Миг след това той стъпи на стръмния покрив.
Серрат реши, че няма смисъл да губи време, и веднага щом Монетодържача се изправи, скочи напред.
Посрещна я някаква невидима ръка, която я блъсна в гърдите с трошаща костите сила. Изхвърли я назад във въздуха, тласна я за последен път и тя се превъртя през ръба на покрива. Магиите й за невидимост и за полет си останаха дори когато се удари в тухления комин, отскочи и полетя зашеметена в нощния въздух.
Апсалар допълзя до ръба на покрива. Крокъс се присви до нея, стиснал камите си, и се огледа намръщено.
— Какво има? — попита тя уплашено.
Крокъс бавно се отпусна и се извърна към нея с извинителна усмивка.
— Просто нерви. Стори ми се, че видях нещо, вятър усетих. Беше като… Е, все едно. — Огледа се отново. — Тук няма нищо. Хайде.
— Къде е това твое ново скривалище?
Той се обърна на изток и посочи загърнатите в сенки хълмове, издигащи се зад крепостната стена.
— Ей там. Точно под носа им.
Мурильо закопча колана на рапирата си. Колкото повече чакаше да се появи Ралик, толкова по-сигурен ставаше, че Оцелот е убил приятеля му. Единственият въпрос, който оставаше, бе дали Кол все още е жив. Може би Ралик беше направил достатъчно, бе ранил достатъчно тежко Оцелот, за да попречи на водача на клана да изпълни поръчката. „Все едно, мога само да се надявам.“
Огледа рапирата си. Години бяха минали, откакто я беше използвал за последен път в дуел, а за Търбан Орр говореха, че е най-добрият в града. Шансовете му изглеждаха нищожни.
Наметна пелерината си и я закопча. А кой беше този „Трошач на кръгове“, с всички тези опустошителни новини? Как тази „Змиорка“, мъж или жена, оправдаваше намесата си в техните планове? Мурильо присви очи. Възможно ли беше? Тоя дребен трътлест дебелак?