Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Но Върховният юмрук…
Уискиджак поклати глава.
— Тя е на път за града, стига двамата с имасеца да успеят да освободят джагъта. Тиранът няма друга причина да идва в Даруджистан и можем само да заключим, че Лорн ще е тази причина. Тя ще ни намери, капитане. Стане ли това, ще решим какво да правим с нея, според това, което ще ни каже. Ако я предизвикаш открито, тя ще те убие. Ако се наложи, тя ще трябва да умре, но премахването й ще бъде прикрито. Някакви проблеми дотук?
Паран въздъхна дълбоко.
— Можете ли поне да ми обясните защо сте изпреварили събитията и сте минирали града?
— След малко — каза Уискиджак и стана от стола си. — Първо, кой е този ранен?
— Вече не е ранен — намеси се Малът и се ухили на Паран. — Само е заспал.
Паран също стана.
— В такъв случай аз също ще обясня всичко. Само ми позволете да сляза долу и да си прибера меча. — На вратата се спря и се обърна към Уискиджак. — Още нещо. Къде е вашата новобранка, Сори?
Отговори Калам:
— Няма я. Знаем какво представлява тя, капитане. А вие?
— Да.
„Но може и да не е вече това, което беше, ако Сенкотрон не лъже.“ Помисли за миг дали да сподели и тази част от историята си, но се отказа. В края на краищата не можеше да е сигурен. По-добре беше да изчака и да види.
Гробната камера се оказа малко невзрачно помещение с формата на пчелна килийка; ниският купол бе изграден от грубо одялани камъни. Проходът, водещ към нея, беше по-малко от четири стъпки висок и се спускаше леко надолу. Подът на камерата беше от отъпкана пръст, а в центъра й се издигаше кръгла каменна стена, увенчана с масивен каменен трегер. По тази плоска повърхност бяха подредени покрити със скреж предмети.
Туул се извърна рязко към адюнктата.
— Предметът, който търсите, се нарича Финнест. В него са събрани силите на Джагътския тиран. Сигурно най-добре може да се определи като кондензиран Лабиринт Омтоуз Феллак. Той ще открие липсата му едва след като се събуди и ще започне да го търси.
Лорн духна в изтръпналите си от студ пръсти и бавно пристъпи към трегера.
— А докато е мое притежание?
— Вашият отатаралски меч ще убива аурата му. Но не изцяло. Финнест не бива да остава задълго в ръцете ви, адюнкта.
Тя огледа предметите, пръснати по каменната повърхност. Имасецът се приближи до нея. Лорн вдигна някакъв прибран в кания нож, но го остави. В това нещо Туул не можеше да й помогне. Трябваше да разчита единствено на сетивата си, изострени от странното, непредсказуемо въздействие на Отатарал. Едно огледалце в рамка от еленов рог привлече очите й. Слюдената му повърхност беше покрита с тънка паяжина от скреж, но в същото време като че ли сияеше с вътрешна светлина. Тя посегна към него, но се поколеба. До огледалото, почти скрит под кристалния скреж, имаше малък кръгъл предмет. Лежеше върху парче кожа. Лорн се намръщи и го вдигна.
Щом ледената му обвивка се стопи, тя видя, че не е съвсем кръгъл. Изтърка почернялата му повърхност и го огледа внимателно.
— Според мен е жълъд — каза Туул.
Лорн кимна.
— И освен това е Финнест. — Погледът й обходи каменния купол. — Какъв странен избор.
Имасецът сви рамене — чу се подрънкване на мъртви кости.
— Джагътите са странен народ.
— Туул, те не са били много войнствени, нали? Имам предвид, преди вашата раса да е започнала да ги унищожава.
Имасецът не отговори веднага.
— Дори тогава — отвърна накрая той. — Същината бе в това да ги ядосаме, защото тогава те започнаха да унищожават безразборно, в това число себе си.
Лорн затвори за миг очи. После прибра Финнест в джоба си.
— Да се махаме оттук.
— Да, адюнкта. Тиранът вече се пробужда.
19.