Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Сложи си ръкавиците от сърнешка кожа, като мърмореше под нос.
Някой драсна тихо с нокти по вратата. От гърдите му се изтръгна тежка въздишка.
— Ралик, кучи сине — каза, след като отвори. Отначало помисли, че коридорът е празен, но после погледна към пода. Убиецът лежеше на пода, с подгизнали от кръв дрехи, и го гледаше с уморена усмивка.
— Прощавай, че закъснях.
Мурильо изруга, наведе се, вмъкна Ралик в стаята и го настани в леглото. Върна се при вратата, огледа коридора, след което я затвори и пусна резето.
Ралик се надигна и подпря гръб на стената.
— Орр е предложил договор срещу Кол…
— Знам, знам — прекъсна го Мурильо и клекна до леглото. — Дай първо да ти прегледам раната.
— Първо трябва да си сваля бронята — каза Ралик. — Оцелот ме рани. След това го убих. Кол е жив, доколкото знам. Кой ден е днес?
— Същият — отвърна Мурильо, докато помагаше на приятеля си да свали ризницата. — Още сме в графика, макар че като я гледам тая рана, май няма да можеш да се дуелираш с Орр на празненството на Симтал. Аз ще се заема с това.
— Глупости. — Ралик изохка. — Той просто ще те убие, ще продължи да поддържа лейди Симтал и ще си остане достатъчно силен, за да попречи на Кол да си върне правата.
Мурильо не отговори. Гледаше раната.
— Откъде е цялата тази кръв по теб? Тук има само някакъв белег поне отпреди седмица.
— Какво? — Ралик опипа мястото, където го беше пробол шипът на гривната на Оцелот. Беше леко пораздразнено и сърбеше по краищата. — Проклет да съм — измърмори той. — Все едно, дай някакъв мокър парцал да изчистя цялата тая ръжда от себе си.
Мурильо седна и го загледа, явно объркан.
— Каква ръжда?
— Това по лицето ми — отвърна Ралик и изгледа навъсено приятеля си.
Мурильо се наведе да го огледа.
— Убиващата магията прах на Барук! — сопна се убиецът. — Как, в името на Гуглата, според теб успях да убия Оцелот?
— Лицето ти е чисто, Ралик — каза Мурильо. — Все едно, ще ти дам кърпа. Поне ще изчистим засъхналата кръв.
— Дай ми първо огледало — каза Ралик.
Мурильо му даде едно от многото си огледала и Ралик намръщено заоглежда пребледнялото си отражение. Мурильо отбеляза сухо:
— Е, това изражение поне за мен го потвърждава.
— Какво потвърждава? — попита със застрашителен тон убиецът.
— Че си ти, Ралик. — Мурильо вдигна рамене. — Почини малко. Много кръв си загубил. Аз ще изляза да намеря тая Змиорка и да й кажа едно-друго.
— Знаеш ли кой е Змиорката?
Мурильо тръгна към вратата.
— Май се досещам. Ако можеш да вървиш, заключи тая врата след мен, нали?
Круппе отри челото си с подгизналата от пот кърпа.
— Круппе ви изреди всяка малка подробност най-малко хиляда пъти, майстор Барук — изхленчи той. — Няма ли да свърши най-после тая мъка? Погледнете през прозореца. Цял ден от живота на Круппе мина!
Алхимикът седеше, гледаше намръщено чехлите си и мърдаше пръстите на краката си, а минутите си течаха. Сякаш изобщо беше забравил за присъствието на Круппе в стаята и така беше вече цял час, колкото и да приказваше Круппе.
— Майстор Барук — отново подхвана Круппе, — може ли да си тръгне вече вашият покорен слуга? Той още не се е съвзел след ужасното пътуване през източните пустини. Прости благинки — печено овнешко, картофки, пържени подлучени морковчета, миди в масло и чесън, фурми, сирене и пушена лещанка, и една кана винце — да, те са завладели вече ума на Круппе повече от всичко друго. Каквито лишения изтърпя, целият му свят се е свил в коремеца му…
— През последната година — каза замислено Барук — един агент на Змиорката, представящ ми се като Трошача на кръгове, ми поднася жизненоважна информация, свързана с Градския съвет.
Устата на Круппе се затвори толкова силно, че зъбите му изтракаха.
— Във възможностите ми е, разбира се, без никакво усилие да разкрия самоличността на този Трошач на кръгове. Разполагам с десетки писма, написани от неговата ръка — само едно късче пергамент ще е достатъчно. — Очите на Барук се вдигнаха към полицата на камината. — И мисля да го направя. Трябва да поговоря с тази Змиорка. Стигнали сме до критична точка в живота на Даруджистан и трябва да знам какви са целите на Змиорката. Бихме могли да сключим здрав съюз, да си споделяме какво знаем и с общи усилия може би ще успеем да спасим живота на този град. Може би.
Круппе се окашля и отново отри челото си. После грижливо сгъна кърпата и я пъхна в ръкава си.
— Ако желаете да предадете такова съобщение — тихо каза той, — Круппе е готов да ви направи тази услуга.