Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
После всичко свърши, гоблините отминаха, без да усетят нищо. Единствено тяхното невнимание им спаси живота — така и не разбраха, че са минали само на крачка от смъртта. И, което бе по-важно, невниманието им спаси и плана на Елбраян.
Постепенно мракът започна да отстъпва място на сивкава дрезгавина. Скоро щеше да съмне, а от небето отново започнаха да се сипят едри снежинки, които танцуваха във въздуха и бавно се носеха към земята. Изправени на върха на същия хълм, от който бяха наблюдавали селото и предишната вечер, Елбраян и Брадуордън очакваха първите признаци на започващото нападение. Нападение, което, сигурни бяха те, щеше да връхлети този ден.
— Остави я там — неочаквано рече кентавърът и когато видя любопитния поглед на приятеля си, допълни: — Момичето. Любимата ти.
— Тя е много повече от това — отвърна Елбраян.
— И все пак я остави, макар да знаеше, че натам са се насочили хиляди гнусни чудовища!
Младият мъж още не можеше да разбере дали кентавърът одобрява или осъжда избора му.
— Остави жената, която обичаш, на пътя на прииждащото зло.
Думите му подействаха на Елбраян като плесница, накараха го да погледне на избора си по съвсем различен начин.
— Тя сама реши така, дългът й…
— Днес може да е последният й ден на тоз’ свят.
— Доставя ли ти удоволствие да ме измъчваш?
Брадуордън го изгледа изпитателно и се разсмя от все сърце.
— Да те измъчвам ли? Та аз ти се възхищавам, момче! Обичаш момичето и въпреки туй я остави сама в едно село, което всеки момент може да бъде пометено от безчислени гоблинови орди!
— Но аз й вярвам! — възкликна младият мъж, заемайки отбранителна позиция, прекалено засегнат, за да усети искреността в гласа на приятеля си. — Вярвам в нея!
— И аз тъй виждам — успокои го Брадуордън и постави ръка на рамото му, а в очите му се четеше възхищение. — И именно там ти е силата. Мнозина от твоята раса биха я принудили да дойде с тях, за да я пазят. Ти обаче си достатъчно мъдър, за да знаеш, че Пони и сама може да се грижи за себе си.
Елбраян отново обърна поглед на север, към Тревясал лъг.
— Днес може да е последният й ден на тоз’ свят — повтори кентавърът.
— На нас също!
— Както и на десет хиляди гоблини! — разсмя се Брадуордън.
Пазителят се присъедини към смеха му, ала веселието им бързо секна, когато миг по-късно видяха огромен огнен език да облизва небето — къс горящ катран, полетял със свистене към Тревясал лъг.
— Джуджешки катапулт — сухо отбеляза кентавърът.
— Време е да тръгваме — отвърна Елбраян и хвърли последен поглед към далечното селце и дима, който бе започнал да се вие над него.
Селцето, където беше Пони. На пътя на прииждащите орди.
Младият мъж стисна зъби и се опита да прогони тази мисъл. Обърна се към кентавъра, който препускаше пред него, и усети как го обзема яд. До този момент не беше поглеждал на нещата от този ъгъл; дори не се бе замислял за опасността, на която се излагаше Пони — толкова голяма бе вярата му в нея. Тя щеше да застане начело на селяните и дори някои от тях да загинеха, неговата Пони непременно щеше да оцелее.
Думите на Брадуордън го накараха да погледне истината в очите и постепенно раздразнението му отстъпи място на благодарност. Не, не че вярата му в Джил беше намаляла, просто беше в състояние да овладее желанието си да не се откъсва от нея, за да я пази. Брадуордън му бе показал истината за връзката между тях двамата, за любовта и доверието, които изпитваше към жената, завърнала се отново в живота му. Елбраян кимна и се усмихна, изпълнен с искрена благодарност.
— Ам’че да! — изрева монахът и се втурна към поредния огън, стиснал парче серпентин в пълната си ръка.
Използвайки магическата защита на камъка, той се хвърли в пламъците, широко усмихнат, докато те пращяха около него и облизваха раменете му, за крайно изумление на селяните.
Без да им обръща внимание, монахът потъна още по-дълбоко в магията на камъка, докато силата й не се разпростря наоколо и не угаси пламъците.
Едва-що излязъл от транса си, Авелин видя друг огън наблизо.
— Ам’че да! — провикна се той и разбута скупчилите се мъже, които се мъчеха да го потушат — неговият метод беше къде-къде по-ефективен.
Въпреки усилията му огненият дъжд се засилваше, а заедно с горящия катран, врагът все по-често изстрелваше и тежки снаряди, след които и от най-солидната къща оставаше само купчина трески. Едно огнено кълбо се удари в източната стена на селото и обля двамата мъже, застанали наблизо, с пламтящ катран. Пони реагира светкавично и обви единия с дебело одеяло; Авелин също бе достатъчно бърз и с помощта на серпентина спаси другия.