Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
„Ще отида в лагера на джадитите веднага щом получа от вас вест, че сте готови да влезете в Ал-Расан и да го очистите от тази напаст, на която трябва да бъде даден отпор, ако не искате тази земя да бъде изгубена завинаги за Ашар и Родените от звездите.“
И това предложение излизаше от един киндат!
А най-странното беше, че Язир нито за миг не се съмняваше в искреността на този човек.
„Царят ще е недоволен, ако разбере, че съм се осмелил да изпратя това писмо, без да се посъветвам с него. Моля ви да ми простите дързостта. Но ако приемете моето смирено съждение, о, вожде на всички племена, напишете ми само: «Да бъде както казваш» и аз ще разбера и с радост ще направя онова, което обещах. Каквито и грехове да има Рагоса в очите на Ашар и във вашите очи, нека те да паднат върху мене, когато си отида. Собствените ми хора в този град тачат своя ашаритски цар и знаят мястото си. Ако някой някога е проявявал високомерие и самонадеяност, това съм единствено аз и съм готов да изкупя вината си.“
Лунният сърп се беше спуснал ниско над водата. Язир седя неподвижно, вгледан в него, докато морето не го погълна. Небето беше осеяно с безчет звезди, безброй бяха и песъчинките, застилащи брега.
Зад гърба му се чуха познати стъпки.
— Помоли ме да дойда, когато бялата луна залезе — каза брат му и приклекна до него. — Ще минаваме ли пролива, или ще чакаме? Или ще поемем към родината?
Язир въздъхна. Смъртта щеше да отнесе не един живот. Хората се раждаха на този свят, за да умрат. И най-добре беше да го сторят, служейки на Ашар, стремейки се към онова, което наистина можеха да направят.
— Сория е прекалено далече — отвърна той. — Мисля, че на никого от нас не е съдено да види родината, братко.
Галиб не каза нищо, просто чакаше.
— Напролет ще съм по-спокоен — каза Язир.
Брат му оголи почернелите си зъби в усмивка.
— Ти никога не си доволен.
Язир извърна глава. Вярно беше, особено напоследък. Някога, когато беше млад, беше щастлив в земите на зуритите, които сега бяха останали зад гърба им. Преди да поеме по пътя на правата вяра, белязан с кръв.
— Ще преминем пролива — каза той. — Още утре тръгваме. Няма да позволим на Синовете на Джад да горят Родените от звездите и да превземат градовете им, колкото и да са се отдалечили нашите събратя от пътищата на Ашар. Ние ще ги върнем обратно там. Мисля си, че ако царете изгубят Ал-Расан, единствено ние ще сме отговорни пред бога.
Галиб се изправи и каза:
— Радвам се.
Очите му блестяха като на котка.
— А киндатският магьосник? — попита той след миг. — Ще му отговориш ли?
— Върви събуди писаря ми — каза Язир. — Нека напише отговор и още тази нощ да го изпрати оттатък, преди да са отплавали последните кораби.
— Какъв да е отговорът, братко?
— „Да бъде както казваш“.
— Това ли е всичко?
— Това е.
Галиб се обърна и тръгна към камилата си. Накара я да коленичи, качи се на гърба й и потегли. Язир остана на брега. Толкова много звезди, толкова много пясък и синята луна високо в чистото небе.
Той кимна, сякаш в отговор на собствените си мисли. Такава беше волята на Ашар, неотменимият му закон: никой киндат не може да властва над Родените от звездите. А този магьосник от Рагоса нямаше да е нито първият, нито последният, намерил смъртта си в кръвопролитието, което ги чакаше.
Есенното море беше кротко и дружелюбно през тези дни, когато децата на пустинята, забулени пред чудото на сътвореното от бога, коленичеха в молитва и после отплаваха, понесени от непознатата стихия, за да спасят Ал-Расан.
Близо година по-късно в края на един ветровит летен ден две жени стояха на върха на висок хълм край тъжните руини на Силвенес и очакваха свършека на света, който познаваха.
Бели облаци прелитаха над главите им и се събираха на хоризонта на запад, където късното слънце отиваше към залез. Под плющящите знамена на север от извиващата се в краката им блестяща Гуадиара се приближаваха две армии.
Армиите на Ашар и на Джад най-сетне се бяха изправили една срещу друга след близо година обсади, набези и изчакване да премине суровата зима. Много хора умряха тази зима от глад, студ и болести — вечните спътници на войната. Сняг валя на юг чак до Лонза и Рониза и на запад до Арденьо.
Всичките три града сега бяха джадитски.