Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Запознах се с подполковника, когато той ме нае, за да неутрализирам, тоест да убия неговия командир, полковник Артър Трапинг, командир на Четвърти драгунски полк.
Думите му бяха посрещнати с мълчание, но въздействието им върху войниците беше осезаемо като шамар. Очите на госпожа Стърн бяха ококорени — тя също бе познавала Трапинг. Обърна се към Аспиш и започна колебливо:
— Полковник Трапинг…
— Това е нелепо! Какво друго ще кажете, за да ме опозорите пред хората ми? — извика Аспиш с изражение на накърнена чест — Чан трябваше да признае, доста правдоподобно. Но Аспиш, който беше сляп егоцентрик, сигурно вече бе убедил сам себе си, че никога не е сключвал договор за убийство. — Вие сте всеизвестен лъжец, негодник и убиец…
— Кой го уби все пак, полковник? — подигравателно попита Чан. — Разбрахте ли? Колко още ще живеете, преди да направят същото и с вас? Колко време ще ви купи продажбата на честта ви? Повикаха ли ви да присъствате, когато хвърлиха трупа му в реката?
Аспиш извика и извади сабята си, но Чан изблъска госпожа Стърн настрани и заби юмрук в гърлото му. Полковникът залитна, вдигнал ръка към шията си, давеше се. Чан бързо се дръпна към госпожа Стърн и вдигна ръце, че се предава, а госпожа Стърн викна на драгуните, които явно бяха готови да посекат Чан:
— Спрете!
Драгуните се поколебаха, а тя се обърна към Чан и Аспиш.
— Кардинале, вие ще мълчите! Полковник Аспиш, дръжте се като джентълмен! Продължаваме веднага. Ако правите още глупости, не отговарям какво ще стане с вас!
Чан кимна. Властното й държане го изненада. Тя сякаш го беше призовала изотвътре, като автоматичната реакция на обучен войник — но това бе емоция, сила на характера, позволяваща на жена, която не разбира нищо от командване, да поеме контрола над двайсет опитни войници — и то пред командира им. За пореден път истинското въздействие на Процеса го остави слисан и обезпокоен.
Продължиха мълчаливо, като заобиколиха кухните. Чан поглеждаше през всички отворени врати и арки, покрай които минаваха, търсеше следи от Свенсон или госпожица Темпъл, или някаква възможност да избяга. Мимолетното удоволствие да дразни Аспиш беше отлетяло и умът му отново се измъчваше от съмнения. Ако успееше да строши книгата към редицата драгуни и после да се втурне през пролуката, която щеше да се отвори, щеше да има шанс, но беше безсмислено, ако не знаеше накъде да отиде. Най-вероятно щеше да се натъкне на друга група войници или недоброжелателна тълпа привърженици. Щяха да го накълцат на парчета, без изобщо да се замислят.
Чу някой да тича след тях и се обърна — беше един от драгуните, които Аспиш бе пратил да намерят Бленхайм. Докладва, че Бленхайм все още не е открит и че другите групи претърсват вътрешните стаи. Аспиш кимна отсечено и попита:
— Къде е капитан Смайт?
Войникът не знаеше.
— Намерете го! — сопна се Аспиш, все едно още от самото начало бе наредил да търсят Смайт и войникът беше невъзможно тъп.
— Сигурно е навън и проверява часовите. Доведете ми го веднага!
Драгунът отдаде чест и хукна. Аспиш не каза нищо повече и продължиха.
На няколко пъти им се наложи да изчакват минаването на групи гости — Чан предположи, че вървят към балната зала. Бяха облечени официално и носеха маски, повечето бяха усмихнати и нетърпеливи — приличаха на двамата мъже, които бе подслушал в стаята — и разглеждаха войниците и тримата между тях — Чан, Аспиш и госпожа Стърн — като да бяха някаква странна алегорична загадка, която трябваше да решат: войникът, дамата и демонът. Чан се стараеше да гледа злобно всички, които го зяпаха прекалено дълго, но с всяка следваща среща все повече усещаше изолацията, в която беше, и виждаше крайната степен на самонадеяността си изобщо да дойде в Харшморт… и очакващата го участ.
Приближиха се до нисък човек с дебело наметало и тъмни очила, през гърдите му бе преметнат странен патрондаш, от който висяха двайсетина метални шишенца. Той вдигна ръка, за да ги накара да спрат. Аспиш се освободи от ръката на госпожа Стърн и закуцука напред. Заговори тихо, но Чан успя да го чуе:
— Доктор Лоренц! — прошепна полковникът. — Нещо не е наред ли?
Доктор Лоренц не споделяше същата нужда от дискретност. Заговори с остър тон, насочен както към Аспиш, така и към жената:
— Искам няколко от хората ви. Шестима ще ми свършат работа. Нямам и минута за губене.
— Искате? — сопна се Аспиш. — И защо ще искате моите хора?