Кралят на зимата

Артър мина с тътен край мен, възседнал любимата си кобила Ламрей. Краищата на одеялото, с което беше покрита Ламрей, вече бяха покрити с кал. Някой хвърли копие, което се отби от кожения нагръдник на кобилата, тогава Артър заби своето копие в първия изпречил се враг, заряза оръжието си в тялото му и измъкна Екскалибур от ножницата. Хората на Валърин закрещяха, когато огромните коне се врязаха в разпокъсаните им редици. Изсвистяха мечове и оставиха посечените мъже да се гърчат, потънали в кръв, а конете продължиха напред, някои от тях стъпкаха под облечените си в желязо копита изпаднали в паника войници. Разпръснати, копиеносците бяха безсилни срещу конете. Поуисците нямаха никакъв шанс да направят и най-малката стена от щитове. Те можеха единствено да бягат, а Валърин като видя, че няма спасение, обърна лекия си кон и препусна на север.

Някои от неговите хора го последваха, но бяха настигнати от нашите конници. Други завиха и хукнаха към реката или към склона, тях погнахме ние. Малцина хвърлиха копията и щитовете си и вдигнаха ръце, тях пощадихме, но всеки, който оказа съпротива, беше обграден като глиган в храсталак, и убит. Артър беше изчезнал в долината, оставяйки след себе си мъже, с разцепени от Екскалибур глави. Други врагове влачеха крака и падаха, а Нимю гледаше клането и надавеше победоносен писък.

Пленихме близо петдесет души. Още толкова бяха мъртви или умираха. Малцина успяха да избягат нагоре по склона, по който бяхме дошли на зазоряване, други се удавиха при опита си да преплуват Лъг, но всички останали кървяха, влачеха се, и повръщаха. Хората на Сеграмор, сто и петдесет отлични копиеносци, пристигнаха, когато довършвахме последните войници на Валърин.

— Не можем да отделим хора за охрана на пленници — поздрави ме Сеграмор.

— Знам.

— Тогава, избий ги — заповяда ми той и Нимю повтори думите му като ехо.

— Не — възпротивих се аз. Сеграмор беше мой командир до края на деня и на мен не ми беше приятно да му се противопоставям, но Артър искаше да донесе мир на британците, а избиването на безпомощни пленници нямаше да привлече Поуис към този мир. Освен това пленниците бяха заловени от моите хора, така че за тяхната съдба отговарях аз. Заповядах пленниците да бъдат съблечени и един по един да минат покрай Каван, който ги очакваше с тежък камък в ръка, застанал до един каменен блок, който щеше да му служи като наковалня. Поставихме дясната ръка на всеки пленник върху каменния блок и я задържахме така, Каван смазваше със своя камък безименния и малкия пръст. Човек със счупени пръсти щеше да оживее, дори можеше пак да държи копие, но трябваше да минат много дни, докато заздравеят костите. След това изпратихме голите мъже на юг и им казахме, че ако до падането на мрака видим отново лицата им вече наистина ще ги избием. Сеграмор ми се присмя за проявената снизходителност, но не се противопостави на заповедите ми. Моите хора взеха най-хубавите дрехи и ботуши, претърсиха останалите дрехи за монети, след това хвърлиха всичко ненужно върху горящите колиби. Струпахме плененото оръжие на купчини край пътя. После тръгнахме на север и видяхме, че Артър е преследвал поуиските воини до брода, след това се беше върнал до селото край римската сграда. Артър предположи, че тази сграда е била страноприемница, в която са си почивали пътниците, тръгнали на север. Тълпа жени стояха до къщата под охрана, стиснали децата си и малките си бохчи.