Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Пак не казах нищо.
— Не ми е за Том, а за първенството, честна дума — каза той. — Не ми е за Том. Ако беше само за Том, зъб нямаше да обеля. И ако още веднъж пропусне тренировка, ще му счупя главата, кълна ти се.
— Той е доста едричък — подхвърлих аз.
Шефа още веднъж се закле, че ще му счупи главата. И другата събота Том Старк отново излезе на игрището. Играеше като някакъв хибрид от балерина и локомотив и трибуните ревяха: „Том, Том, Том!“, защото той беше любимецът на публиката, и резултатът достигна двайсет на нула и отново имаше изгледи нашите да спечелят първото място. Оставаха още две срещи. Една лека с политехническия и финалната в Деня на благодарността.
С политехническия беше лесно. В третата четвъртина, когато щатският университет вече водеше, треньорът пусна Том просто за да се пораздвижи. Том устрои малко представление за публиката. Играеше леко, красиво, дръзко. За него играта сякаш не беше нищо — с такава лекота се справяше с всяко положение. По едно време той се вряза в противниковото поле, измина седем ярда с топката и бе свален от втората линия, но не стана веднага.
— Сигурно са му изкарали въздуха — каза Шефа.
— Сигурно — обади се Тайни Дъфи, който седеше с нас в губернаторската ложа, — но Том не се стряска от такива неща.
— Не, разбира се — каза Шефа.
Но Том изобщо не стана. Отнесоха го на ръце до съблекалните.
— Изкарали са му въздуха, това е — каза Шефа, като че ставаше дума за времето. — Я, пуснаха Акстън. Акстън играе добре. Ела да го видиш след година.
— Играе добре, но не е Том Старк. Аз залагам само на Том Старк — обяви Дъфи.
— Следва пас, бас държа — каза авторитетно Шефа, но все поглеждаше крадешком към групата, която се движеше към съблекалните.
— Акстън влиза на мястото на Старк — прогърмя високоговорителят над трибуната и диригентът на запалянковците организира овации за Старк. Те зареваха в чест на Том, а диригентът и помощниците му взеха да подскачат, да се въртят и да хвърлят във въздуха рупорите си.
Топката отново влезе в игра. Както предсказа Шефа, нашите започнаха с пас. И почти веднага изминаха девет ярда. В това време високоговорителят обяви: „Том Старк, който загуби съзнание в предишната четвъртина, дава признаци, че започва да се съвзема.“
— А? Загубил съзнание? — отекна Тайни Дъфи. Той потупа Шефа по рамото (обичаше да прави това пред хора, за да покаже какъв голям приятел е с Шефа) и добави: — Ха, Том ще изпадне в безсъзнание! Друг път!
Лицето на Шефа помрачня за миг, но той не каза нищо.
— Ей сега ще се оправи — продължи да бърбори Тайни. — Яко ни е момчето, не могат го удържа.
— Не могат — съгласи се Шефа. После той съсредоточи цялото си внимание в играта.
Мачът беше скучен, но колкото по-скучен ставаше, толкова по-внимателно Шефа следеше топката и толкова по-въодушевено насърчаваше с викове нашите. А те вкарваха гол след гол като колбасарска машина, която изхвърля сарфалади. Човек дори не би могъл да се обзаложи в чия полза ще завърши играта — това бе толкова сигурно, колкото че потокът тече надолу, а не нагоре. Но въпреки това Шефа посрещаше с шумни овации всеки успех на нашите. Той още не бе стихнал след един техен пробив, когато пред ложата ни се изправи някакъв човек, свали шапка и каза:
— Господин губернаторе… господин губернаторе…
— Какво има? — попита Шефа.
— Докторът… в съблекалните… той моли да дойдете за малко.
— Благодаря — отвърна Шефа. — Кажете му, че ей сега идвам. Само да видя как момчетата ще завършат това нападение. — И той отново насочи вниманието си към играта.
— Глупости — обади се Тайни. — Сигурен съм, че нищо му няма. Нашият Том не…
— Млъкни! — сряза го Шефа. — Не мога да следя играта от теб.
Когато нашите вкараха още един гол, Шефа се обърна към мен и каза:
— Мачът свършва вече. Нека Захарчо те откара до Капитола. Чакай ме в кабинета, искам да поговоря с теб и със Суинтън, ако успееш да го намериш. Аз ще взема такси. Може дори да ви догоня. — И като се прехвърли през парапета, той тръгна покрай игрището към съблекалните. Но се спря пред пейката за играчите, за да се пошегува с момчетата. После продължи нататък, издал напред глава с нахлупена над очите шапка.
Ние в ложата не дочакахме последна свирка. Измъкнахме се преди голямата навалица и се понесохме към града. Дъфи слезе пред Спортния клуб, където поддържаше спортната си форма, като духаше пяната от бирата си и се навеждаше над билярдната маса, а аз продължих към Капитола.