Приключенията на Казанова

Най-после седнахме, графинята между брат си и господин Барбаро на един диван, аз срещу нея на една табуретка.

— Кому дължим, скъпа сестро, щастието да те намерим отново?

— На моя ангел пазител — каза тя, подавайки ми ръка, — на този благороден мъж, който ме очакваше, като че ли му беше внушено от небето да бди над твоята сестра. Той ме спаси, предпази ме от бездната, която се отвори пред краката ми. Той ме спаси от позора, който ме заплашваше и за който нямах никакво понятие. И той целува, както виждате, ръката ми за първи път.

Тя притисна кърпичката си към хубавите си очи, за да изтрие няколко сълзи.

Това е истинската добродетел, която не изгубва никога благородния си характер, дори когато срамът изтръгна от нея една невинна лъжа. И едва ли в този момент любезната графиня съзнаваше, че лъже. Чрез нейната красива уста говореше една чиста, добродетелна душа. Тази именно добродетел отразяваше нейния характер. Очевидно въпреки заблужденията си, тя никога не се бе отделяла от възвишените си добродетели. Едно младо момиче, което се подчинява на любовта и на чувството, че може да извърши престъпление и затова не може да има и никакви угризения на съвестта.

Когато нежното посещение свърши, тя каза, че желае страстно да се хвърли в краката на баща си, но иска това да стане едва надвечер, за да не се даде на съседите повод за клюки. Уговорихме се тази среща, която трябваше да донесе развръзката на драмата, да се състои едва с настъпването на следната нощ.

После отидохме у графа, който ни беше поканил за обяд. Този добър и честен човек, който беше твърдо убеден, че дължеше на мен своята чест и тази на неговата дъщеря и на неговото семейство, говореше само с мен и ме гледаше с възхищение. При това той се радваше, че знаел още преди моето признание, че съм бил този, който пръв е говорил с нея след слизането й от пазарския кораб. Преди да се разделим, господин Барбаро покани всички на обяд за следния ден.

Аз отидох при моята красавица твърде рано. Беше опасно да останем дълго заедно. Затова използувахме възможно най-добре малкото мигове, които любовта още ни предоставяше.

След като се насладихме до изтощение на всичко, каквото най-оживената нежност може да даде като блажено сладострастие на двама млади, силни и страстно влюбени, моята млада графиня се облече, обу си обувките и целувайки своите чехли каза, че само смъртта ще я раздели от тях. Аз я помолих за една къдрица от косите й, която получих веднага. Накарах да приготвят от нея симетрично парче към връзката от косите на госпожа Ф., която още носех.

На смрачаване графът, синът му, господата Дандоло, Барбаро и аз се отправихме към графинята. Щом видя баща си, тя се хвърли в краката му, проливаща горещи сълзи. Той я повдигна бързо, прегърна я, прости й и й даде своята бащинска благословия. Всичко това стана с нежност, с чувство и любов. Един час по-късно съпроводихме семейството до гостоприемницата и след като им пожелахме най-щастливо пътуване, аз се върнах с двамата си приятели при господин Де Брагадино, комуто разказах всичко, което се бе случило.