Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Затова ли дойдохте тук, защото знаете, че мечовете са тук?

— Не. Бягахме от други неща, прогонени от нашия град на север. Вече знаехме, че два от мечовете са тук, но тогава това означаваше твърде малко за нас: побягнахме през нашите тунели, които ни доведоха тук. Едва когато се доближихме до Асу'а, разбрахме, че са задействани и други сили.

— И сега сте разпънати между двете и не знаете накъде да тръгнете.

Изрече го с явно неодобрение, макар да осъзнаваше, че ситуацията, в която се намират дуорите, много напомня нейната. Тя също беше тласкана от неща, много по-могъщи от самата нея. Беше избягала от баща си, а сега бе рискувала собствения си живот, както и живота на своите приятели, за да се върне и да го намери — и се боеше какво ще последва, ако успее. Отблъсна тези ненужни мисли.

— Прости ми, Юис-фидри. Просто съм уморена да седя толкова време на едно място, това е всичко.

Беше добре дошло да си почине първия ден, въпреки гнева й, че я държат в плен, но сега копнееше да продължи пътуването, да се движи, да прави нещо, каквото и да е то. Иначе нямаше да може да се измъкне от капана на мислите си, а те не бяха особено приятна компания.

— Наистина съжаляваме, Мириамел. Можеш да се разхождаш наоколо, колкото си искаш. Опитваме се да ти осигурим всичко, от което се нуждаеш.

Имаха късмет, че торбите с останалите провизии бяха с нея, помисли си тя. Ако беше принудена да се препитава с храната на дуорите — плесени и дребни противни заровени под земята гадинки, — щеше да е много по-неудобен пленник.

— Не можете да ми осигурите онова, от което се нуждая, докато ме държите в плен — отвърна тя. — И нищо няма да го промени, каквото и да кажеш.

— Прекалено рисковано е.

Мириамел преглътна гневния си отговор. Това не вършеше работа. Трябваше да помисли.