Съдбовният кораб [bg]

Иззад драперията се носеше насеченото му хъркане. Добре. Имаше време да се облече, преди той да се събуди. Като се движеше тихо, тя прекоси стаята до огромен сандък, отвори го и зарови вътре из пластовете одеяния. Платове с всякакви нюанси и шарки срещаха търсещите ѝ ръце. Подбра нещо топло, меко и синьо и го издърпа. Вдигна роклята пред себе си. Беше твърде голяма, но щеше да свърши работа. Погледна несигурно към завесите на сатрапа, след което нахлузи синята роба през главата. Остави нощницата си да падне отдолу, а после пъхна ръце през дългите сини ръкави. По дрехата се бе задържал лек парфюм, миризмата, носена последно от собственика ѝ. Нямаше да се чуди как сандъкът с чудесни дрехи се бе озовал в калсидците. И да ходеше в дрипи, това нямаше да върне живота на законния собственик. Само щеше да направи собственото ѝ оцеляване по-опасно.

На капака на сандъка имаше огледало, но Малта отбягна да се погледне в него. Първият път, когато така радостно го бе отворила, първото, което бе видяла, беше собственото ѝ отражение. Белегът беше много по-зле, отколкото си бе представяла. Той изпъкваше, двойна бразда от бледа, набраздена кожа, която достигаше почти до носа и изчезваше в косата ѝ. С неверие бе докоснала безформения белег, а после в ужас бе задрапала надалеч от сандъка.

Сатрапът се бе изсмял.

— Виждаш ли — бе ѝ се подиграл. — Казах ти. Краткият ти миг на красота отмина, Малта. Ще постъпиш умно, ако се научиш да бъдеш полезна и сговорчива. Това е всичко, което ти е останало. Всякаква гордост, която пазиш, е самозаблуждение.

Не можеше да отговори на омразните му думи. Гласът ѝ бе смълчан, взорът ѝ — прикован към собствения ѝ образ. За известно време се бе взирала в мълчание, неспособна да помръдне, неспособна да мисли.

Сатрапът бе разрушил омаята, като я бе сръчкал с крака си.

— Стани и се заеми с нещо. Тази вечер трябва да вечерям с капитана, а ти все още не си ми приготвила дрехи. И в името на Са, покрий тази цепнатина в главата си. За мен е достатъчно унизително, че целият екипаж знае, че си обезобразена, и без да го излагаш на показ.

В стъписано мълчание, тя му се бе подчинила. Същата нощ бе седяла на пода до стола му като куче. Беше си спомнила за Кеки — раболепна, но нащрек. Освен няколко думи на джамаилски обаче, разговорът на масата не беше по силите ѝ. От време на време той ѝ подаваше храна. След известно време осъзна, че се случваше, когато опиташе някое ястие и то не му харесаше. Тя продължи да мълчи иззад лека, скована усмивка дори когато той нехайно бе обърсал пръстите си в роклята ѝ. Веднъж мъжете на масата я споменаха. Сатрапът каза нещо, капитанът отвърна и последва всеобщ смях. Сатрапът я бе побутнал пренебрежително с крак сякаш седеше неприятно близо до него.