Гаснещ зрак [bg]

— Ти наистина харесваш ръцете му, нали?

— Силни са.

— Върви да се търкаляш в тревата с него тогава!

— Може и да го направя!

— По-добре го направи сега, след като Ифайли е тук вероятно за да тръгне на похода с Гуглата.

— Поход? Къде? Кога? Не случайно Гуглата не си е опаковал палатката — не може да реши накъде да тръгне!

Аратан се намръщи и поднови работата си.

— Не говори глупости. Той просто изчаква.

— За какво?

— Още хора продължават да прииждат.

— Само една струйка, а повечето от тях не са решили. По-скоро са любопитни. Хората обичат спектакъла, това е. Блудкав, безполезен, безсмислен спектакъл! Една шега на Гуглата и то над всички ви. — Отиде до надрасканата стена. — За какво е всичко това?

Аратан сви рамене.

— Не е джагътска писменост. Готос каза нещо за луд Строител.

— Строител ли?

— Онези, които правят къщи Азат.

— Никой не прави къщи Азат, глупак такъв. Точно това е смисълът, цялата загадка с тях. Те просто се появяват.

— Какво е това в ръката ти?

— Това ли? Жълъд. Защо? Имаш ли проблем с него?

— Ами, никакви дъбове няма тук.

— Е, и? Все едно, къщите Азат просто израстват от земята.

Той се отпусна на стола.

— Виждала ли си как става това?

— Хаут го обясни. И дворовете им са гладни.

— Какво значи това?

— Просто каквото казах. Дворовете им са гладни. Думите на самия Хаут. Имам добра памет, знаеш. По-добра, отколкото на повечето хора.

— Значи и ти не знаеш какво значи това. Гладни дворове. Звучи… злокобно. — Започна да чисти перото, след това запуши шишето с мастило.

— Какво правиш? Нали каза, че си зает.

— Има една къща Азат в западния край на развалините. Когато Омтоуз Феллак бил на хиляда години, една нощ тя изникнала и разтревожила джагътите безкрайно. Но тъй като никой не могъл да влезе и била неуязвима за всякаква магия, решили да не ѝ обръщат внимание. — Взе си наметалото. — Мисля да ида да погледна.

— Идвам с теб.

— На луничките на Ифайли няма да им хареса това.

— Знаеш, че няма да те пуснат да отидеш, Аратан. Джагътите. А и ти се криеш. От кого? Вероятно от жена. Жена е, нали? Чух разни неща.

— Какви? Все едно. Никой тук не знае нищо за това. Ти просто си го измисляш.

— Коя беше? Какво ти направи?

— Аз тръгвам — каза той, мина покрай нея и дръпна завесата настрана.

Коря го последва. Чувстваше се неописуемо доволна от себе си.

Излязоха от малката съборетина, служила някога за нещо като склад. Ветрецът беше прохладен, но не студен, преждевременно дошлата пролет смекчаваше въздуха. Тръгнаха и тя видя колко много от отдавна изоставените сгради сега са отново заети. Синьокожите илнапи бяха оформили свои анклави, въпреки че нямаше нищо радващо в усилията им да установят някаква общност, а най-често се улавяха, че гледат намръщено към бандите Бягащи псета, настанили се от другата страна на улицата, които имаха навика да се отнасят към жилищата все едно са пещери и сметта им се трупаше на купища пред зейналите входове.