Драконите на сломеното слънце [bg]

Медан не каза нищо. Гледаше надолу към него и очакваше решението му.

— Приемам предложението ви, милорд — заяви Джерард. — Не ви разбирам напълно, но ще сторя каквото е необходимо, за да помогна на Квалинести. — А след това подчерта: — И на Кралицата-майка.

— Това ми стига — отвърна наместникът. Той се поклони рязко, обърна се и тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна. — И аз се присъединих към рицарството по същите причини, по които и вие, младежо — изрече и отново тръгна към вратата с твърда стъпка и развято наметало. — Ако мистиците решат, че вече сте по-добре, можете да се преместите в дома ми утре.

Джерард се отпусна в леглото.

„Не му вярвам — помисли си той. — И няма да си позволя да му повярвам или да бъда заслепен от възхищението си към него. Възможно е да лъже за дракона. Възможно е всичко това да е просто номер. Но каква е крайната цел? Не знам, но ще си отварям очите на четири.“

Най-малкото щеше да свърши повече работа, вместо да си губи времето да освобождава някакъв проклет кендер, който е успял да се заключи в гробница.

Медан напусна болницата доволен от проведения разговор. Естествено, нямаше вяра на соламниеца. Напоследък нямаше вяра никому. Възнамеряваше да наблюдава много внимателно младия човек през идните дни, за да провери дали ще оправдае доверието му. И едва ли някой можеше да му попречи да се възползва от подканата му и да го прониже с меча си.

„Поне няма никакво съмнение в куража и лоялността към приятелите му. Вече получих неопровержимо доказателство.“

Наместникът тръгна към дома на Лорана. Разходката щеше да му дойде добре. В Квалинести всички сезони бяха хубави, но любимият му беше лятото с неговите празненства, неизброимото количество цветя, аромата на изискани парфюми, който се носеше из въздуха, със сребристозелените листа по дърветата и чудните песни на птиците сред клоните им.

От време на време спираше и се навеждаше над оградите на градините, за да се наслади на ярките хемерокалии, издигнали оранжеви главички под лъчите на слънцето. Побави се, за да погледа водопада от бели цветчета, които се посипаха от един храст снежни китки, щом от клоните му излетя червеношийка. По пътя си срещна елф от Дома на Горския градинар и го спря, за да обсъди с него болестта, която му се струваше, че е прихванал един розов храст в собствената му градина. Горският градинар се държеше недружелюбно, като му даваше да разбере, че говори с него само защото е длъжен. Медан бе учтив, говореше с уважение и задаваше умни въпроси. Елфът постепенно се отпусна и заговори оживено, като в крайна сметка обеща да намине и да види какво може да се направи за розите.

Когато най-сетне пристигна в дома на Лорана, наместникът позвъни със сребърните звънчета до вратата и с удоволствие се вслуша в сладката им мелодия, докато чакаше да му отворят.