Хари Потър и огненият бокал

Заклинанието удари Крум в гърба. Той замръзна на мястото си, падна напред по очи и остана неподвижен. Хари се втурна към Седрик, който вече не се гърчеше, а само лежеше, дишайки тежко, захлупил лице с длани.

— Добре ли си? — силно извика Хари и разтърси ръката му.

— Да… — задъхваше се Седрик. — Добре съм… не мога да повярвам… промъкна се откъм гърба ми… като го чух, се обърнах и видях как насочва пръчката си към мен.

Седрик се изправи, все още разтреперан, и двамата с Хари погледнаха Крум.

— Не мога да повярвам… аз мислех, че е свестен — едва изрече Хари, вперил очи в Крум.

— И аз така мислех — каза Седрик.

— Чу ли Фльор да пищи преди малко? — попита Хари.

— Да — рече Седрик. — Да не би Крум и нея да…

— Не знам — бавно отвърна Хари.

— Да го оставим ли тук? — промълви Седрик.

— Не — каза Хари. — Мисля, че трябва да изпратим червени искри. Някой ще дойде и ще го прибере. Иначе може да го изяде огнемет.

— Това заслужава… — процеди Седрик, но все пак вдигна пръчката си и струя червени искри излетяха във въздуха високо над Крум и означиха мястото, където той лежеше.

Хари и Седрик постояха за миг в мрака и се оглеждаха. Седрик пръв каза:

— Е, май трябва да тръгваме вече…

— Какво? — стресна се Хари. — О, да… така е…

Колко странен момент! За кратко Хари и Седрик се бяха съюзили срещу Крум, а сега отново осъзнаха, че са съперници. Те продължиха по тъмната алея, без да разговарят, докато Хари зави наляво, а Седрик — надясно. Скоро Хари престана да чува и стъпките му.

Продължи нататък с помощта на четирипосочната магия, за да определя вярната посока. Бяха останали само двамата със Седрик. Желанието му пръв да стигне до купата се разпали по-силно отвсякога, но сякаш още не можеше да повярва на това, което току-що Крум бе направил пред очите му. Използването на което и да е от непростимите проклятия срещу себеподобни се заплаща с доживотна присъда в Азкабан, както ги бе предупредил Муди. Толкова ли е бил заслепен Крум от желанието да спечели Тримагическата купа… Хари ускори крачка.

Той все по-често попадаше на задънени алеи, но по сгъстяващия се мрак усещаше, че наближава центъра на лабиринта. Бързайки с големи крачки по дълга права отсечка, отново забеляза някакво движение и светлината на пръчката му попадна на такова странно създание, каквото бе виждал само на картинка в „Чудовищна книга за чудовища“.

Беше сфинкс с тяло на гигантски лъв, огромни лапи с извити нокти и дълга жълтеникава опашка с топка кафява козина на върха. Главата му обаче беше като на жена. Издължените й бадемови очи се извърнаха към Хари. Той приближи, вдигна пръчката си и се поколеба. Сфинксът явно нямаше намерение да скочи, а бавно се разхождаше от единия до другия край на алеята, препречвайки пътя му.

Изведнъж заговори с дълбок и дрезгав глас:

— Близо си до своята цел. Но най-краткият път минава покрай мен.

— Тогава… ще се отместите ли, моля? — попита Хари, знаейки предварително какъв ще бъде отговорът.