Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Но зелената жена изви ръка като в някакъв налудничав, зашеметяващ окото танц, все едно че беше магесница, рисуваща руна във въздуха.
А когато ударът й се стовари, все едно че тя самата боравеше със славен чук.
Кристални зъби се пръснаха и изхвърчаха като капки вода, уловили слънцето. Плътта на грамадната хала се отпра от лицето и откри черепа отдолу. Навсякъде швирна грозна, тъмна като индиго кръв.
Халата залитна от удара на зелената жена, сякаш се беше блъснала в каменна стена. Цялото й тяло се вдигна на шест-седем стъпки във въздуха и четирите й грамадни крака се сгърчиха като на паяк, мъчещ се да опази корема си.
Когато рухна с грохот на пътя, беше мъртва.
Боренсон зави към зелената жена, но нямаше нужда да си прави труда. Пащук се прояви като мъж, въпреки че Сафира му беше взела перлите, и сега препускаше към вайлда.
Но зелената жена не се задоволи с убийството на чудовището. Въпреки че към нея се носеха още трима негови събратя, тя скочи върху главата на мъртвата хала, натика юмрука си в черепа й, изтръгна парче мозък, почернял от кръвта, и го налапа.
Боренсон зяпна от изумление и дръпна юздите на коня. Пащук стигна до жената и я награби отзад.
Боренсон обърна коня и препусна на север към Сафира и двамата телохранители. Погледна през рамо да се увери, че Пащук се е разкарал, преди да са го застигнали халите.
Пащук нямаше време за учтивости. Сграбчи зелената жена през кръста като чувал с овес и я метна през седлото. Тя не се възпротиви и продължи пиршеството си с шепата мозък.
— Насам! — изрева му Пащук и обърна на югозапад.
Боренсон се огледа. Иззад хълма с тътен се приближаваха още хали оръженоски. Сред тях тичаше и една магесница, но чудовищата никога нямаше да догонят подсилени коне като техните. Върховата скорост на една хала достигаше четиридесет мили в час, и то само на кратки изблици.
— Ти ме спаси! — извика с радост момичето зад гърба му. — Знаех си, че ще дойдеш да ме спасиш! — Прегърна го още по-здраво.
Боренсон никога не беше виждал това дете и тонът му го изненада.
— Е, ти явно знаеш повече от мен — отвърна той саркастично. Не понасяше разните му факири, които се правят, че знаят нещата предварително, та дори да бяха само деца.
Препускаха няколко минути в тишина. Пащук успя да намести вайлда на седлото пред себе си. Момичето зад Боренсон непрекъснато се навеждаше на една страна да види Сафира, сякаш не можеше да откъсне очи от нея.
Накрая детето попита:
— А къде е барон Шкембо? Той не дойде ли с теб?
— Кой? — попита Боренсон.
— Барон Пол — каза детето.
— Ха! Надявам се, че не — рече Боренсон. — Ако го видя, ще му пръсна червата по целия път.
Детето го дръпна за наметалото и той се обърна към него.
— Много ли си му сърдит?
— Не, просто мразя този човек толкова, колкото самото зло — каза Боренсон.
Момичето го изгледа въпросително, но си замълча.
Небесата се изпълниха с ръмжащ звук, който стихна в далечен съсък, сякаш изведнъж си поеха дъх. В далечината, над стълбове издигащ се пушек, блесна огнена светлина.
— Бързо! — извика Пащук и препусна през мъртвите полета толкова бясно, колкото можеше. — Господарят ми се сражава при Карис!
В гмежта на битката
По-малко от час след като Радж Атън бе излязъл от портите на крепостта на щурм, Карис бе на ръба на погрома.
В първите мигове на битката халите притиснаха Радж Атън и воините му назад по провлака, а след това удариха западната стена на замъка Карис още преди мъжете да успеят да вдигнат подвижния мост.
Заудряха каменните арки над портите със славните си чукове и смляха на прах всечените там руни на земно обвързване.
След като стените на Карис бяха отслабени по този начин, чудовищата ги запробиваха като огради от плет.
За по-малко от пет минути събориха кулите на портата и отвориха широк пролом към вътрешния двор.
Радж Атън можеше да реагира само като хвърля бойци в пробива, с надеждата да отблъснат чудовищата. Стена от трупове — на хора и на хали — се издигна пред пролома на осемдесет стъпки височина и халите вече можеха да се изкачат по мъртвите си горе на стените.
Много от халите изпълзяваха върху грамадата, плъзгаха се надолу по труповете и огромните им коруби изтътваха с грохот по хлъзгавата кръв и плът. Хвърляха се в битката по такъв начин, че плътта и костите на всеки, който дръзнеше да им се изпречи, ставаха на пихтия.
Само мощ не можеше да спре чудовищата. За няколко минути те изклаха хиляда Непобедими пред пролома.
Междувременно някои хали се добраха до южната стена на Карис от каменните си кораби и оплискаха стената с кръв и мозък. Поне двайсет хиляди прости войници загинаха преди Непобедимите на Радж Атън да успеят да избият проникналите.