Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Боренсон беше препускал в бесен галоп последния час, надявайки се да стигне Карис преди мръкване. Беше се опасявал да не срещнат хали и се беше надявал, че ако препускат достатъчно бързо, ще могат да ги надбягат. Но сега бяха забавили конете, за да си починат.
— Помощ! — извика момичето и зад него се появи една тичаща на широки отскоци жена. Двете тичаха под дърветата по увяхналата трева, сякаш бягаха от някакъв кошмар. Избледняващите лъчи на следобедното слънце ясно огряваха лицата им.
Отдалече жената изглеждаше сякаш бе паднала в казан със зелена боя. Носеше черно наметало от меча кожа — то се развяваше и се виждаше, че под това единствено облекло е гола. Имаше малки гърди и тънка фигура, а зелената боя като че ли наистина покриваше всяка част от тялото й. Но нещо във външността й накара Боренсон да се сепне, накара го да изпита неописуемо изумление. И това, което го изуми, не беше фактът, че е красива, нито че е полугола. По-скоро, макар и от двеста крачки, боядисаната в зелено жена му се стори позната.
Сърцето му заби лудо. Вайлдът на Бинесман! Въпреки че сам не беше виждал съществото, на всеки благородник в Роуфхейвън бе казано да го търси. Боренсон се зачуди как така се е появило точно тук.
Пащук се напрегна, а Боренсон посегна зад седлото си за бойния чук.
„Бягай!“ — отново го предупреди Земния крал.
— Проклятие, чух те! — изрева Боренсон в отговор на Габорн, макар много добре да знаеше, че няма как да го чуе.
— Засада ли е това? — попита Пащук. В Индопал понякога използваха жени и деца, за да примамят воините към гибел, но никой приличен благородник в Роуфхейвън не си позволяваше тази подлост.
— Да се махаме! — прикани ги Ха’Пим отзад и хвана юздите на коня на Сафира. Обърна го и се приготви да препусне в галоп през откритото поле.
В този момент от завоя се появи една хала — огромна, чудовищна, понесла грамаден славен чук.
— Аз ще взема момичето, ти дръж жената! — извика Боренсон на Пащук.
Заби силно петите си в хълбоците на коня и вдигна оръжието си. Не хранеше илюзии. Дарове не бяха му останали, нямаше в добавка мускул, гъвкавост и метаболизъм и едва ли щеше да може дори да се приближи достатъчно, за да замахне. Но все пак халата не знаеше това. Надяваше се, че като усети, че срещу него препускат двама воини, звярът ще спре достатъчно, за да може той да грабне момичето и да избяга.
Пащук препусна до него.
— Чакайте! Оставете ги! — извика Ха’Пим зад гърба му. — Трябва да пазим господарката!
Непобедимият дръпна юздите и когато Боренсон погледна през рамо, вече препускаше назад към кралицата си.
Боренсон не можа да прецени дали Пащук постъпи добре, или зле. Беше доловил ясно страха в гласа на Ха’Пим.
Той се приведе над конския врат, вдигнал високо оръжието си. Конят му притежаваше два дара на мускул и лесно можеше да го понесе заедно с момичето и вайлда. Но такава езда щеше да е мудна и Боренсон се усъмни, че ще може да спаси и двете. Всъщност вайлдът тичаше отзад доста тромаво и от време на време се обръщаше и поглеждаше назад, сякаш гореше от желание да се прегърне с чудовището.
Боренсон препусна към детето и забави достатъчно, за да може да посегне, да я хване и да я издърпа.
Но вече нямаше дарове на мускул и не прецени добре усилието. Детето подскочи, за да му помогне по-лесно да го издърпа на седлото.
Беше намислил да я метне на седлото пред себе си, но не можа да я хване добре под мишницата. Някакъв мускул в рамото му се изметна и болката така го опари, че се уплаши да не се е осакатил.
Все пак успя да издърпа детето на коня зад себе си, след което препусна към зелената жена.
Но когато погледна към вайлда, още три хали се появиха на завоя. Боренсон не можеше да стигне навреме. Халата надигна славния чук, втурна се напред и кристалните й зъби засвяткаха като кварц на слънчевата светлина.
Боренсон се опита да обърне коня — щеше да остави вайлда да загине.
Момичето зад него извика:
— Грозен избавител, Светъл разрушител! Кръв, да!
Зелената жена се закова на място, обърна се срещу халата, скочи и вдигна юмруци.
Действието й сякаш изненада халата. Тя препускаше след нея на пълна скорост. Сега спря и размаха славния си чук.
Ударът отхвърча далече встрани. Изкънтя върху черния път със звука на кършещо се дърво.
Това, което стана в следващия миг, Боренсон не можа да го повярва.
Главата на халата беше голяма колкото фургон. Пастта можеше да глътне Боренсон заедно с коня му. Ако чудовището паднеше върху него, петнайсетте тона плът щяха да го премажат в пръстта както воденичният камък стрива ечемика.