Вълчето братство

„Щом може да ни принуди да се свием от страх или да ни заслепи, защо просто не ни убие?“ Нямаше да й е по-сложно да направи вятър, който да изтрови хората, вместо да им праща тия заповеди.

Но освен да се зачуди, Радж Атън не можеше да направи друго. Бяха изминали шестнайсет века, откакто халите бяха нападали за последен път. Допусна, че може би я увличат новите й заклинания, че се мъчи да разбере кое от тях ще е най-ефективно.

Тъмният вятър на злата магесница удари. Мъжете по стените завикаха и покриха носовете си и в първия миг Радж Атън не можа да види какво става.

Разбра го чак когато миризмата го удари. Устата му моментално пресъхна и — до една — всички пори по тялото му заизливаха пот. Сълзи потекоха от очите му. Успя да удържи непреодолимия подтик да уринира и видя как по-слаби мъже около него изтърваха мехурите си.

Колкото и да се бореше със заповедта й, той я усети: „На прах да изсъхнете дано.“

На сто крачки зад него Фейкаалд стоеше на стъпалата на един хан и грачеше:

— О, Превелики, една дума!

Радж Атън извика на своите Непобедими да стегнат редиците и затича назад към стъпалата на хана.

Погледна назад. Хали бяха изпълзели над грамадата трупове и вече се готвеха да се запързалят и да влязат в бой. Погледна към стените и бързо прецени, че близо три четвърти от неговите Непобедими вече са загинали в тази сеч. Бяха му останали по-малко от четиристотин.

Горе по стените хали се биеха с хора. Радж Атън извади бруса и почна да точи бойната си брадва. Не му трябваше масло. Халската кръв вършеше добра работа.

— Казвай — подкани той Фейкаалд.

Старият съветник размърда пресъхналата си уста. От челото му закапа пот, докато шепнеше на ухото на повелителя си.

— Дойде лодка. Източният бряг е осигурен. Хората ни са намерили хали, но са ги избили.

Радж Атън изтри потта от челото си. Тя направо извираше от него — туниката му беше подгизнала, дланите му бяха станали хлъзгави. По бузите му се стичаха вадички и капеха в брадата му. Той прокара бруса по брадвата още няколко пъти и огледа огъващата се отбрана по стените.

Васалите му се сражаваха напразно.

Проломът в стената растеше бързо. Половината му предни постове ги нямаше. Горе на стената се биеха хали. Единият му огнетъкач беше загинал, другите губеха сили въпреки че Карис гореше в пламъци.

Косматите му жълтеникави гиганти се сражава дивашки, но само трийсет от тях бяха оцелели в отстъплението от Лонгмът. Гинеха бързо. Пред очите му една хала разцепи черепа на един гигант с меча си и удари друг отзад по късата опашка.

Като обсипваха с канари стените на Карис, халите разширяваха пролома и силите на Радж Атън вече бяха твърде оредели, за да могат да дадат здрав отпор на чудовищата. Малцина от благородниците на херцог Палдейн бяха останали с достатъчно дарове, за да се преборят с хала. Сражаваха се редом с мъжете на Радж Атън, но немощните им усилия не носеха нищо.

Карис щеше да падне въпреки всичко, което той можеше да направи. Не беше въпрос на часове — беше въпрос на минути.

Простите бойци по стените закрещяха, щом черният вятър почна да изтръгва от тях сълзи и пот. Някои припадаха.