Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
За три секунди чудовището стигна до върха на стената и се надигна, готово да я прескочи.
Халата стъпи на зъберите, вдигна меча си и замахна към стоящото наблизо момче.
Мечът премаза пребледнелия като брашно момък в каменния под сред гейзер от кръв. Роланд извади късия си меч и нададе боен вик.
Сбрал целия си кураж, той се втурна напред. Чудовището се крепеше рисковано на върха на стената, хванало се за зъберите с ноктестите пръсти на задните си крака. Роланд видя добре ставите, свързващи пръстите със стъпалото, и разбра къде трябва да посече.
С все сила заби меча дълбоко в ставата на пръста на халата и чу как чудовището изсъска от болка.
Мечът се заби чак до дръжката и Роланд задърпа да го извади. Мийрън Блитифелоу скочи напред с бойната си брадва към друга става.
— Пази се! — изрева зад тях барон Пол.
Роланд погледна нагоре и видя един огромен нокът да се спуска към него. Нокътят закачи рамото му, заби се в плътта му и го вдигна във въздуха. За миг той се озова на трийсет стъпки над кулата и видя огромната паст на чудовището с няколкото реда кристални зъби.
Но забеляза, че мъжете долу използват момента, за да нападнат звяра. Един грамаден мъж се втурна и се хвърли срещу чудовището с щита напред.
И тогава халата изпусна Роланд и полетя надолу. Роланд падна върху няколко бранители и зяпна в ужас кръвта, която бликаше от дясното му рамо. Болката беше ужасна.
Чуха се радостни възгласи, щом халата се катурна през стената и пльосна във водата.
— Лекар! Доведете лекар! — завика Роланд.
Но не дойде никой. Той стисна рамото си, за да спре кръвта. Тресеше се неудържимо.
Запълзя назад по каменния пасаж, за да направи място на другите бранители на крепостта.
Огледа се да види барон Пол, но него го нямаше. Десетки мъже тичаха насам да защитят стената.
Изведнъж Роланд си спомни за мъжа, втурнал се с щита напред, онзи, който събори халата в езерото. Никой обикновен човек не можеше да извърши такъв подвиг — само мъж с дарове на мускул.
И разбра къде е барон Пол.
Сърцето му се разтупка; той се надигна на крака. На изток и запад халите завладяваха стената. Войниците се мъчеха да отблъснат чудовищата.
Но тук, поне засега, щурмът беше спрял. Роланд погледна към водата долу. Водата беше кипнала — халите все още се мъчеха да стъпят на сушата. Но корабът точно под неговия пост потъваше. Туловището на падащата хала, тежащо над десет тона, се бе оказало твърде много за каменния кораб. Носът се беше потрошил и халите потъваха заедно с него.
Потъваха като барон Пол в металната му броня.
Роланд изрева на Мийрън Блитифелоу:
— Барон Пол! Къде е?
— Загина! — извика му в отговор Блитифелоу. — Загина!
Роланд падна на колене от изнемога. Студената лапавица полепна по врата му. Над главата му запърхаха грий.
А небесата почерняха, въпреки че злата магесница, цялата окъпана в светлина, все още не беше изрекла поредното си проклятие.
Странници на пътя
„Бягай!“ — изкънтя гласът на Габорн в ума на Боренсон и той дръпна юздите на коня и се загледа по пътя на запад към Карис, примижал, за да види по-добре в мрачината. Вдигна предупредително ръка на Пащук, Сафира и нейните двама телохранители.
Боренсон яздеше в челото, Пащук бе до него.
— Какво има? Засада ли? — Пащук примижа, мъчейки се да прониже с поглед тъмнината, хвърляна от дъбовете и боровете по склона отляво. През последните няколко минути Боренсон го беше очаквал. Пет мили по-назад бяха прекосили някаква невидима черта.
Растенията там димяха и вехнеха, поразени от някакво странно заклинание. Тревата свистеше, сякаш беше пълна със змии. Клоните на дърветата бяха провиснали унило. Лозниците по земята се бяха сгърчили като в болка и всичко това бе придружено от странна воня на преждевременно гниене и развала.
Колкото повече напредваха, толкова по-посърнала ставаше околността. Нищо не бе останало живо. Ниски кафяви валма дим се стелеха по земята.
Растителността беше поразена от проклятие, по-злокобно от всичко, което Боренсон бе виждал. Предчувстваше беда.
— Не знам… дали е засада — отвърна Боренсон. — Земния крал предупреждава, че отпред ни дебне опасност. Може би трябва да свърнем встрани и да тръгнем напряко.
Изведнъж, долу на пътя при следващия завой, изпод голите клони на един огромен дъб изтича момиче. Виковете му едва се чуваха:
— Помощ! Помощ!
Момичето видя Боренсон и надеждата преобрази лицето му. Беше малко момиче, с дълга рижа коса, същия цвят като на Боренсон, облечено в мръсна синя туника на небесен ездач.