Вълчето братство

За негово облекчение това донякъде помогна. Този път не се замая.

Отвори очи и макар и този път да пареха болезнено и гледката да беше малко смътна, не беше заслепен. Беше се озовал лице в лице срещу някакъв момък, който толкова се беше изплашил, че като че ли всичката му кръв се беше изцедила. Зъбите на момчето тракаха и Роланд разбра, че е твърде изплашен, за да се бие, че предпочита да легне тук и да умре на място.

И докато седеше свит до стената, Роланд разбра също така, че злата магесница хвърля проклятията си в опит да му попречи да брани Карис.

Целия си живот Роланд бе преживял както дойде. Натикан беше в житейския коловоз по план, предрешен от родителите му, реагираше на всяко ръчкане от страна на жена си само с едно изръмжаване. Беше тръгнал на север, за да намери сина си, когото никога не бе познавал, и не защото изпитваше кой знае какви чувства към момчето; просто знаеше, че така е редно.

Но сега стисна зъби, изпълнен със съжаление за всичко, което не бе направил в живота си, за всичко, което нямаше да може да направи. Беше обещал да стане баща на Ейвран, искаше да бъде баща на сина си. Сега се съмняваше, че ще му остане такъв шанс.

„Мога или да легна и да умра тук като тоя тъп момък, или да се вдигна и да се бия!“ — помисли той.

Чу глух тътен, щом единият от странните каменни кораби се блъсна в стената на замъка. Повече не можеше да чака.

— Хайде! — изръмжа той на изплашения момък. — Да ставаме и да се бием като мъже!

Изправи се, надигна момчето и му подаде ръка. Надвеси се между два зъбера и се опита да надникне през мръсните лютиви пари.

На сто стъпки под тях един кораб на халите се беше врязал в стените на Карис. Едно чудовище заби огромните си нокти в стената на замъка и раздра дебелата мазилка.

Врана изграчи над главата на Роланд тъкмо когато халата скочи от кораба. За негова изненада, чудовището захапа огромния си меч като куче, понесло пръчка, и се закатери нагоре, раздирайки стената с грамадните си нокти.

„Всички на тази стена сме обикновени хора — помисли Роланд. — Няма кой да се изправи срещу хала, дори да е невъоръжена.“

Някой зад него извика:

— Дайте няколко алебарди насам!

Да се бутат чудовищата от стените с алебарди изглеждаше добър план, но нямаше време да се донесат такива оръжия. Повечето алебарди щяха да се използват долу, при портите на замъка.

Роланд тикна късия си меч в ножницата и награби грамадния камък наблизо. Беше як мъж, и едър, но пустият му камък тежеше поне четиристотин фунта.

Той се напъна да вдигне проклетата канара и да я пусне от бойниците.

Тя заотскача с тътен от стената и удари здраво халата по безоката глава, на около шейсет стъпки по-надолу. Чудовището спря за миг зашеметено и се долепи до стената, сякаш се побоя от втори камък.

Но за негово отчаяние, грамадната канара не беше достатъчна, за да откърти тварта от стената. Тя само заби костните израстъци при свивките на лактите си в камъка и продължи да пълзи нагоре, вече по-предпазливо. Шиповете се забиваха в мазилката и намираха дупки за хващане, които един човек никога нямаше да може да види.