Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Само едно им помагаше — от изток през езерото духаше лек вятър и донякъде отслабваше ефекта от заклинанията на злата магесница.
Радж Атън приключи с точенето на брадвата. Една хала изтрополя надолу, плъзнала се по склона от леш, и един главанак изрева, щом грамадният меч на чудовището се вряза във врата му. Гигантът залитна и се срина върху двама Непобедими, а халата скочи за бой и първият замах на меча й покоси четирима души.
Радж Атън направи неизбежния избор. Хората му загиваха. Бяха му останали по-малко от четиристотин Непобедими, а този бой беше съвсем напразен.
Тази битка щеше да бъде изгубена, но той не смееше да зареже с нея останките от армията си.
Щеше да има други битки, други дни.
Не страхът го тласна към решението, а хладната увереност, че постъпва така, както — в дългосрочен план — ще е най-добре. Нямаше да пожертва живота на своите мъже, за да спаси живота на враговете си.
— Пригответе флотилията — каза Радж Атън на Фейкаалд. — Огнетъкачите и Непобедимите ще вземат първите лодки, стрелците ми — следващите. Известете ги.
И се втурна отново в гмежта на битката.
Земната болка
„Как да ги спася всички?“ — чудеше се Габорн може би за стотен път през този следобед, докато яздеше към Карис. Вече препускаше в галоп. От оловното небе се сипеше студен дъжд. Малцина благородници яздеха коне, способни да издържат на тази скорост: чародеят Бинесман, кралица Херин Червената, нейната дъщеря, сър Ленгли и още двайсетина други.
Усещаше как юмрукът на съдбата се стяга около вестоносците, които бе изпратил към Карис. Земята предупреждаваше Габорн за опасността не заради него самия, а за всички, които яздеха към Карис.
Подсилените коне бяха преминали с гръм и трясък през зелените поля на Белдинук. Габорн постигна чудесно време — беше преодолял близо триста мили за шест часа. Но не всеки можеше да следва скоростта му. Беше тръгнал към Белдинук със стотици лордове. Сега много от тях бяха изостанали. Войските му се бяха разточили на стотици мили. Малцината, които не изоставаха, яздеха вече изтощени коне. Неговият Дни бе изостанал преди часове и Габорн се чудеше дали конят се е изтощил, или водачът му се е побоял да продължи натам, където се беше запътил той.
Смазващата аура на смърт, обкръжила толкова много от хората му, бе задушаваща. Преди седмица Габорн беше преминал през бойното поле при Лонгмът, видял бе с очите си хилядите хора, избити от Радж Атън. Беше помирисал овъглените им трупове и кръвта. Беше намерил собствения си баща мъртъв, студен като снега, който бе стиснал в шепите си.
Но не беше усетил предстоящата им смърт. Не бе почувствал последните им мигове така, както сега усещаше последните мигове на свързаните с него хора.
„Как да ги спася всички?“ — чудеше се той.
Точно в този момент усети как Боренсон препуска право към своята гибел и изрече предупреждение: „Бягай!“
Когато стигна на петнайсет мили северно от Карис, чародеят Бинесман го настигна и му извика:
— Миг почивка, милорд. Нямаме полза да стигнем до Карис на коне, които не могат да се бият.
Габорн едва успя да го чуе през тропота на конските копита.
— Милорд! — изрева Ленгли, добавяйки призива си към този на Бинесман. — Пет минути, моля ви!
Отпред и вдясно проблесна езеро. Скачаха риби да лапнат жужащите над водата комари. Стада добитък бяха идвали на водопой, бяха размътили водата и брегът край пътя беше разкалян.
Габорн дръпна юздите на коня и го пусна да навлезе във водата.
Две диви патици изкрякаха и изхвърчаха от тръстиките, обиколиха над Габорн и езерото и полетяха на изток. Само след миг около Габорн забръмча ято комари и той замаха с ръце да ги отпъди.
Сър Ленгли пусна коня си да пие на двайсет разкрача встрани, от другата страна на Бинесман, и се ухили на Габорн.
— Кълна се в Силите! Ако знаех, че ще срещна толкова комари, щях да си сложа тежката броня!
Габорн не беше в настроение за шеги. Погледна през рамо към няколкото спрели зад тях благородници и пресметна набързо.
Нямаше армия зад гърба си. Само двайсет рицари. Ценни благородници от Оруин, Флийдс и Хиърдън. От неговия Дни нямаше и помен.
Нямаше армия… само няколко души, достатъчно храбри и достатъчно тъпи, за да го последват към сигурната си гибел.
Беше сигурен, че замъкът Карис и неговите обитатели няма да издържат повече от час.
Нямаше ги войските, които се беше надявал да получи от крал Лоуикър. Мъжете зад него щяха да са безполезни. Беше се надявал да завари тук някоя от армиите си или може би свободните рицари, които му бе обещал Върховният маршал Скалбейрн.