Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Огромното чудовище щръкна на върха на Костения хълм, вдигнало големия си прът към небето, и от туловището му се изтръгна силен съсък. Огнените й руни грееха като дреха от светлина.
Последва трясък като от гръмотевица и от нея се понесе мощен вятър, който разлюля хълма, сякаш някой е хвърлил невидим камък в езеро и е образувал кръг от вълни. Роланд нямаше да може да види всичко това, ако не бяха грий, които се замятаха из въздуха. Вятърът ги удари и ги помете като сухи листа.
После вятърът удари по бойните коне в равнината. На пръв поглед просто като че ли ги блъсна въздушен порив — но конете изведнъж започнаха да се сриват на каменистата земя, чу се грохот на метални брони. Воините закрещяха. Някои успяха да се надигнат и започнаха да пълзят насам-натам, но безчет хали притичаха да ги довършат.
Радж Атън и първите му хора приближиха провлака — раздърпана команда от триста души. Конете се олюляваха заслепени, а стената от оръженоски се втурна да ги посрещне.
И тогава вятърът удари Роланд с пълната си ярост. Той усети ледената му целувка, сякаш го целуна самият Страх, нечовешки страх, от който сърцето му заби като обезумяло и който го накара да поиска да се скрие. Миризмата на въздуха беше като от опърлена коса, но сто пъти по-силна. Тътен прокънтя в ушите му, много по-гръмък от тътена на най-големия водопад. Очите му пламнаха болезнено и всичко му се стори съвсем черно.
Внезапно заслепен, сред грохота като от бурно море, който надви всякакви други звуци, Роланд изрева и се впи в близкия зъбец на стената. Беше замаян и не можеше да разбере къде е горе и къде — долу.
Около него мъжете закрещяха в ужас:
— Помощ! Сляп съм! Помощ!
Но помощ нямаше да дойде. Толкова силно беше проклятието на магесницата, че Роланд само лежеше, изпълнен с ужас, дишаше тежко и почти не се надяваше да остане жив.
„Нищо чудно, че халите не се боят от нас!“ — помисли той.
Очите му пареха и пулсираха от болка. Пое си дъх и отри с ръкава сълзите от лицето си. Чувстваше се съвсем разбит.
Грохотът в ушите му започна да заглъхва и през сълзите той успя да види как слънцето е помръкнало като луна в сивото небе. Успя да се изправи на колене, опита се да надмогне слепотата, замига рязко. Черни облаци като че ли скриваха цялата гледка. Навсякъде около него мъжете се бяха свили долу, търкаха лицата си и примигваха в тъмното.
След няколко мига осъзна, че халите са приближили провлака и навлизат в обсега на балистите. Мерачите завикаха команди и първите балисти стреляха. Въздухът се изпълни с трясък, после гигантските метални стрели засвистяха във въздуха и почнаха да разкъсват корубите на първите хали.
Роланд примига в сумрака и успя да ги види — сиви туловища, гърчещи се в тъмното. Изглежда, конницата на Радж Атън щеше да бъде пометена.
Но Радж Атън не беше прост владетел, а хората му не бяха прости войници. Бяха се съвзели достатъчно от удара на магесницата, за да могат да се бият.
Нападнаха мъжки. Пики започнаха да се забиват в халите. Коне зацвилиха, щом кристалните мечове засвяткаха между тях. Славни чукове закънтяха по стоманена броня.
Десетки и десетки хали загинаха в клането, докато Радж Атън се мъчеше да си пробие път към Карис. Мъже с големи дарове на метаболизъм и мускул скачаха от загиващите коне и се втурваха на бой, дългите им бойни чукове се вдигаха и падаха, посичайки дебелата кожа на халите.
Хората на балистите викаха и се напъваха да пренавият макарите, които изпъваха въжетата на огромните лъкове; момчета вдигаха тежките пръти и ги зареждаха в дълбоките жлебове.
Самият Радж Атън, най-могъщият човешки владетел, закрещя боен вик, който разтърси замъка и от външните стени се посипа мазилка. Роланд видя как няколко хали залитнаха, за кратко зашеметени от звука, но после нападнаха с удвоена ярост.
Чу отчаяни викове; долу при Каменните докове пет дузини кораби, слепени от камък и лепкава пихтия, се спуснаха във водата.
Нямаха нито платна, нито весла. Но халите използваха за гребла дългите си бойни мечове.
Роланд примига да задържи сълзите си. Странните съдове приличаха на орехови черупки, заплували във вада. Само че тези кораби се носеха право към него, пълни със стотици хали.
Ужасът го стисна за гърлото. Беше се надявал, че няма да му се наложи да се изправи срещу врага. Нали беше на южната стена, в края на краищата, а всички знаеха, че халите не могат да плуват и потъват като камък.
Успокои се, че варосаните стени на Карис са прекалено гладки, за да може било човек, било хала да ги изкатери, въпреки че мазилката тук-там се беше откъртила.
Стисна дръжката на късия си меч, който му бе свършил добра работа срещу пътните разбойници преди два дни, и се зачуди колко ли ще му помогне в предстоящата битка.