По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— Винаги е било така, но днес имаме свобода при избора на религията. Моите хора започнаха да се възвръщат към правата вяра. Нашите джамии постепенно се възстановяват и с всеки ден се пълнят все повече. Какво са материалните блага пред истинската вяра? — довърши местният религиозен водач с благ тон. Беше роден проповедник.
— Словата ти са самата истина — кимна търговецът, — но нали волята на Аллах е правоверните да живеят заможно? — Никой не се опита да му възрази. Всички присъстващи бяха просветени мюсюлмани и малцина от тях биха предпочели бедността пред охолството.
— На моите хора много повече им е нужно ислямско учение — гласеше отговорът на водача. — Освен това имаме нужда от болница. Уморих се да утешавам нещастни родители, изгубили децата си. Да, не мога да отрека, че се нуждаем от много неща.
— Ако имате пари, всичко може да се уреди — предпазливо подметна търговецът.
— Обаче нашата земя винаги е била неплодородна. Да, в недрата й има руда, но никога не сме умеели разумно да я оползотворяваме, а сега изгубихме и подкрепата на централната власт — в мига, в който получихме свободата сами да избираме съдбата си. А онзи глупак, когото ни натрапиха за управник, само пиянства и развратничи в палата си. Ако имаме истински водач, правоверен, мъдър и справедлив, може би ще доживеем благоденствието да споходи нашата земя. — Говореше бавно, с тъга, без да позволява на гнева да помрачи разсъдъка му.
— Да, това ще е чудесно, но няма да е зле да се привлече капитал от чужбина — скромно предложи един от сподвижниците му.
— В Техеран смятат, че е настъпило времето правоверните да действат според предписанията на Пророка. Допуснахме много грешки, също като неверниците, заслепени от грижите за отделните държави, вместо да се стремим да задоволим нуждите на всички правоверни. Моят велик учител Махмуд Хаджи Даряеи проповядва да се завърнем към корените на нашата вяра. — Търговецът спря и отпи от чая. Говореше тихо и отмерено, като местния религиозен водач. Пазеше страстите, неуместни пред тези учени мъже, за бъдещите публични изяви. Сега трябваше да говори единствено гласът на разума. — Ние притежаваме богатство, такова богатство, каквото може да ни дари само Аллах, за да изпълним Неговите предначертания. И ето че моментът е настъпил. Вие, събраните в тази стая, сте истински крепители на вярата, защото не сте й изменили въпреки преследванията, докато други трупаха богатства. Сега ние сме длъжни да ви възнаградим, да ви приветстваме като завърнали се в братството ни, да споделим с вас благата на нашето изобилие. Това ви предлага моят учител.
— Добре е по-често да чуваме подобни слова — гласеше предпазливият отговор. Въпреки че бе посветил живота си на служба на Всевишния, местният водач не бе наивник. Отдавна бе усвоил изкуството да не издава мислите си — нали бе израснал в суровата школа на комунистическия режим, — но не можа да прикрие факта, че думите на чужденеца го накараха да се замисли.
— Нашата надежда е да обединим всички мюсюлмани под един покрив, да се обединим около вярата, както е проповядвал Пророкът, благословен да бъде, мир на праха Му. Ние се различаваме по отечество, език, дори по цвят на кожата, но във вярата си сме единни, защото всички ние сме избраниците на Аллах.
— А по-нататък?
— Ние желаем вашата република да се присъедини към нашата, да се слеем в едно непобедимо братство. Ще ви осигурим училища и болници. Ще ви помогнем да получите земята си и да разполагате с нея според вашата воля, защото вярваме, че нашите дарове ще се възвърнат многократно, когато заживеем като братя, както е било замислено от Всевишния.
Ако в този миг човек от Запада би могъл да погледне в тази стая, той би ги взел за прости селяни — заради скромното им облекло, опростената реч или дори само защото седяха по турски на пода. Всички в стаята се спогледаха и неспокойно потръпнаха. Предложението на пришълеца от Иран им подейства като появата на извънземни същества. Между тяхната и неговата нация съществуваха много различия, при това не само в езика и културата. Двата народа бяха воювали от векове, бандити и разбойници непрекъснато плячкосваха от двете страни на границата въпреки строгите предписания на Корана срещу всякакви въоръжени конфликти между правоверни. Всъщност между двете нации нямаше нищо общо, освен едно, което можеше да се разглежда като случайност, макар истински вярващите да отричаха случайностите. Когато — още по времето на царете — руснаците започнали, бавно и упорито, да завладяват земите им, те успели да им отнемат всичко: и културата, и историята, и наследеното от бащи и прадеди, всичко освен езика — в замяна на което съветските ръководители, макар и крайно неохотно, им признаваха правото на свободна автономия. След като унищожиха ислямските училища, руснаците им построиха нови, в които нямаше място за Аллах, ала вярата остана единственото упование за простолюдието въпреки усилията на руснаците да ги превърнат в атеисти. След рухването на Съветския съюз, след парализирането на Русия, те като заварени деца бяха изоставени на съдбата.