Пробуждането на демона

— Те също ще се спуснат там — изтъкна младата жена, когато чу плана му. — Ако наистина са така добре организирани, както личи от нападението им над Края на света, никога не биха допуснали подобна грешка — непременно ще минат през долината, като ще се погрижат да покрият и възвишенията от двете й страни.

— Малцина ще успеят да прекосят долината — увери я Елбраян. — Редиците им ще бъдат рехави, а бързината и изненадата ще ни бъдат съюзници. Що се отнася до онези, които ще бъдат на хълма… е, трима приятели вече се готвят да ги посрещнат подобаващо.

Пони кимна. Не се съмняваше в думите му и все пак нещо в плана силно я тревожеше:

— Разумно ли е да възлагаме толкова големи надежди на животните?

— Тюркоазът — обясни Елбраян. — С негова помощ мога да чета мислите на Симфония. Нещо повече, убеден съм, че когато му говоря по този начин, той също ме разбира.

Авелин кимна, напълно уверен в силата на камъка. Та нали сам той му бе нашепнал да го даде на Елбраян и Симфония, като да бе надарен със собствен разум. А и нищо, никаква проява на божествената сила, не можеше да изненада монаха, който се бе хвърлял от висока скала, бе ходил по вълните и там, насред морето, бе държал в смъртната си ръка силата на свирепа светкавична буря.

— Нямаме кой знае какъв избор — съгласи се Пони.

— Нямаме никакъв друг избор — поправи я Елбраян.

Авелин видя погледите, които двамата си размениха, и тактично се отдалечи — първо безцелно, след това се насочи към колибата на едно семейство (вдовица с три малки деца), което със сигурност щеше да тръгне с Елбраян тази нощ.

Пони и Елбраян дълго се гледаха, после се целунаха — безмълвно обещание от страна на Елбраян, че няма да я изостави, а от нейна — че тя и онези, които тръгнат с нея, ще бъдат готови, когато му потрябват.

Младият мъж напусна селото по-късно същата вечер, повел вдовицата и трите й деца със себе си. Гората беше тиха, но не и пуста, в никакъв случай пуста.

— Гоблини — беззвучно рече пазителят и вдигна ръка, за да покаже на жената, че са петима.

После постави стрела в тетивата на Ястребокрилия, макар че нямаше намерение да убива никого, не и ако можеше да го избегне — натъкнеха ли се дори само на един труп, нашествениците щяха да разберат, че в настъпващите им редици има пролука.

И така те зачакаха, боейки се дори да дишат. Жената трябваше да полага огромни усилия да попречи на най-малкото си дете, още бебе, да заплаче.

Гоблините минаха толкова близо, че петимата бегълци съвсем ясно чуха пискливите им гласове, а случеше ли се някое от гнусните създания да настъпи съчка, пукотът й отекваше в ушите им неизразимо силно.

Лежаха плътно притиснати до земята, а Елбраян се мъчеше да им вдъхне сигурност, като потупваше децата по главичките и им показа оръжията си, за да ги увери, че даже гоблините да ги усетят, той е готов да ги защити.

И дори не трепна, когато един гоблинов ботуш стъпи едва на метър от главата му, само затаи дъх и още по-здраво стисна брадвичката си, трескаво преценявайки как най-бързо и безшумно да се справи с дребното същество, станеше ли ясно, че то ги е забелязало.