20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Да живее господин дьо Бофор! — извикаха часовите. И отстъпиха почтително, за да пропуснат пратениците
на великия принц.
Щом се намериха отвъд бариерата, тия хора, които не знаеха що е умора и обезсърчение, просто погълнаха пътя. Конете им летяха, а те не преставаха да говорят за Атос и Арамис.
Мускетон изпитваше невъобразими болки, но като добър слуга се утешаваше с мисълта, че двамата му господари също се измъчват много, макар и другояче. Той свикна вече да гледа на Д’Артанян като на втори свой господар и му се подчиняваше дори по-бързо и по-пъргаво, отколкото на Портос.
Лагерът беше между Сент Омер и Ламб; двамата приятели извиха до лагера и разказаха подробно за бягството на краля и кралицата, за което в армията бяха стигнали само смътни слухове. Те намериха Раул близо до палатката му, легнал на куп сено, от който конят му измъкваше крадешката по някоя и друга сламка. Очите на младежа бяха червени и той изглеждаше съсипан. Маршал дьо Грамон и граф дьо Гиш се завърнаха в Париж и клетият момък беше съвсем сам.
След минута Раул вдигна очи и видя двамата конници, които го гледаха, позна ги и се спусна към тях с отворени прегръдки.
— О, вие сте, мили приятели! — извика той. — За мене ли идвате? Ще ме вземете ли с вас? Или ми носите известие от настойника ми?
— Значи вие не сте получавали от него писма? — запита го д’Артанян.
— Уви, не, господине, и наистина не зная какво е станало с него. Аз се безпокоя, о, толкова се безпокоя, че съм готов да плача.
И наистина две големи сълзи се отърколиха по загорелите бузи на младежа.
Портос извърна глава, за да не прочетат на добродушното му лице това, което ставаше в сърцето му.
— Какво, не се отчайвайте, приятелю мой! — каза д’Артанян, който много отдавна не се бе вълнувал толкова силно. — Ако вие не сте получили писма от графа, ние получихме … едно …
— О, наистина ли? — извика Раул.
— И много успокоително дори — прибави д’Артанян, като видя как това го зарадва.
— У вас ли е? — попита Раул.
— Да, тоест беше у мене — отвърна д’Артанян, като се
престори, че го търси. — Чакайте, то трябва да е тук, в джоба ми; той ми пише за завръщането си, нали, Портос? Колкото и да беше гасконец, д’Артанян не искаше да поеме сам бремето на тая лъжа.
— Да — каза Портос, като се кашляше. — О, дайте ми го — рече младежът.
— Е, сега преди малко го четох. Дали не съм го изгубил! Тюх, да се не види, джобът ми е пробит!
— О, да, господин Раул — обади се Мускетон, — и писмото беше дори много утешително; господата ми го четоха и аз плаках от радост.
— Но поне, господин д’Артанян, знаете ли де е той? — попита Раул с поразведрено лице.
— И таз добра! — отговори д’Артанян. — Разбира се, че зная! Само че това е тайна.
— Не за мене, надявам се.
— Не, не за вас, и аз ще ви кажа де е той. Портос загледа смаяно д’Артанян.
„Пусто да остане, де ли да му кажа, че е, та да не се опита да отиде при него?“ — мърмореше си д’Артанян.
— Е, де е той, господине? — запита Раул с мекия си и приятен глас.
— В Константинопол.
— При турците! — уплашен извика Раул. — Боже господи, какво казвате?
— Е, плаши ли ви това? — каза д’Артанян. — Хайде де! Какво са турците за такива хора като граф дьо Ла Фер и абат д’Ербле?
— А, приятелят му с него ли е? — рече Раул. — Това ме успокоява малко.
„Сече му умът на тоя демон д’Артанян!“ — си мислеше Портос, смаян от хитростта на приятеля си.
— Сега — продължи д’Артанян, като бързаше да промени темата на разговора — ето ви петдесет пистола, които господин графът ви изпраща по същия куриер. Предполагам, че нямате вече пари и че те ще ви бъдат добре дошли.
— Имам още двадесет пистола, господине.
— Все едно, вземете ги, ще ви станат седемдесет.
— И ако искате още … — се обади Портос и мушна ръка в джоба си.
— Благодаря — каза Раул и се изчерви, — хиляди пъти благодаря, господине.
В тая минута на хоризонта се появи Оливен.
— Тъкмо навреме — каза д’Артанян така, че лакеят да го чуе, — доволен ли сте от Оливен?
— Да, горе-долу.
Оливен се престори, че не е чул нищо, и влезе в палатката.
— В какво го укорявате тоя обесник?
— Лаком е — каза Раул.
— О, господине! — рече Оливен, като се появи отново при това обвинение.
— Покрадва.
— О, о, господине!
— И главно, много е страхлив.
— О, о, о, господине, вие ме позорите! — извика Оливен.;
— Пусто да остане! — каза д’Артанян. — Знайте, господин Оливен, че хора като нас не държат страхливи слуги. Крадете господаря си, яжте сладкишите му и пийте виното му, но ей богу, не бъдете страхлив или ще ви отрежа ушите. Погледнете господин Мустон, поискайте от него да ви покаже почетните рани, които е получил, и вижте какъв печат на достойнство е сложила на лицето му неговата обикновена храброст.