20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Мускетон беше на седмото небе и би прегърнал д’Артанян, ако смееше; сега засега той си даде дума да умре за него при пръв удобен случай.
— Изгонете тоя обесник, Раул — продължи д’Артанян, — защото ако е страхлив, той ще се опозори някой ден.
— Господинът казва, че съм страхлив — извика Оливен, — защото оня ден искаше да се дуелира с един знаменосец от полка на Грамон, а аз отказах да го придружавам.
— Господин Оливен, един слуга трябва да се подчинява винаги — строго каза д’Артанян.
Той го отведе настрана и прибави:
— Добре си направил, ако господарят ти не е бил прав, и ето ти едно екю за това; но ако някога го обидят и ти не се оставиш да те разкъсат на парчета заради него, ще ти отрежа езика и ще ти избърша лицето с него. Запомни
го добре.
Оливен се поклони и сложи екюто в джоба си.
— А сега, приятелю Раул — рече д’Артанян, — ние, господин дю Валон и аз, заминаваме като посланици. Не мога Да ви кажа с каква цел, защото сам не зная нищо. Но ако имате нужда от нещо, пишете на госпожа Мадлом Тюркен, странноприемница „Козичка“, улица Тиктон, и теглете пари като от банкер, но умерено, защото, предупреждавам ви, тая каса съвсем не е тъй натъпкана като касата на господин д’Емери.
Той прегърна временния си възпитаник и го предаде в мощните ръце на Портос, които го издигнаха от земята и го притиснаха към благородното сърце на страшния великан.
— Сега на път! — каза д’Артанян.
И те тръгнаха отново за Булон, където надвечер спряха конете си, потънали в пот и побелели от пяна.
На десет крачки от мястото, където починаха, преди да влязат в града, стоеше един млад човек, облечен в черно; той сякаш чакаше някого и щом ги видя, не свали очи от тях.
Д’Артанян се приближи до него и като видя, че той продължава да го гледа втренчено, каза:
— Хей, приятелю, аз не обичам да ме измерват с очи!
— Моля, господине, не идвате ли от Париж? — запита младият човек, без да отговори на д’Артаняновата забележка.
Д’Артанян помисли, че той е някой любопитен, който иска да чуе новини от столицата.
— Да, господине — отговори той с по-мек тон.
— Не трябва ли да отседнете в странноприемницата „Герб на Англия“?
— Да, господине.
— Не ви ли е възложена мисия от негово високопреосвещенство господин кардинал Мазарини?
— Да, господине.
— В такъв случай — каза младият човек — вие ще имате работа с мене; аз съм Мордаунт.
„А — прошепна д’Артанян, — същият от когото Атос ме Съветва да се пазя.“
„А — промърмори Портос, — същият, когото Арамис каза да удуша.“
Двамата загледаха внимателно младия човек. Той разбра неправилно тоя поглед.
— Съмнявате ли се? В такъв случай готов съм да ви
дам доказателства.
— Не, господине — отговори д’Артанян, — ние сме на
ваше разположение.
— Тогава, господа, ще тръгнем веднага — каза Мор @даунт. — Днес е последният ден на срока, определен м; от кардинала. Корабът ми е готов; и ако не бяхте дошли, щях да тръгна без вас, защото генерал Оливър Кро @муел чака с нетърпение завръщането ми.
— Аха! — рече д’Артанян. — Значи ни изпращат при генерал’Оливър Кромуел?
— Нима нямате писмо за него? — попита младият човек.
— Имам едно писмо, горният плик на което трябва да скъсам само в Лондон; но тъй като вие ми казвате до го е адресирано, безполезно е да чакам дотам.
Д’Артанян скъса плика на писмото.
То беше наистина адресирано:
„До господин Оливър Кромуел, главнокомандуващ войските на английския народ“
„Странно поръчение!“ — помисли си д’Артанян.
— Кой е тоя господин Оливър Кромуел? — съвсем тихо попита Портос.
— Бивш пивовар — отговори д’Артанян.
— Дали Мазарини не иска да направи някоя спекулация с бирата, както ние направихме със сламата? — запита Портос.
— Хайде, хайде, господа — нетърпеливо извика Мордаунт, — да вървим!
— Охо, без да вечеряме ли? — възрази Портос. — Не може ли господин Кромуел да почака малко?
— Да, но аз … — каза Мордаунт.
— Какво вие? — попита Портос.
— Аз бързам.
— О, ако е само това — рече Портос, — тогава ми е все едно и аз ще вечерям с ваше или без ваше позволение.
Неопределеният поглед на младия човек пламна и сякаш беше готов да изхвърли мълния, но той се въздържа.
— Господине — продължи д’Артанян, — трябва да се извинят изгладнелите пътници. При това нашата вечеря няма да ви задържи много, ние ще отидем с конете си до странноприемницата. Вървете пеша до пристанището, ние ще похапнем и ще пристигнем там едновременно с вас.