Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Забира спеше. Беше оставила на масата запалена свещ и две бутилки — с вода и вино. Чашата му беше напълнена и го чакаше. Той се усмихна, загледан в спящата жена — толкова красива насън, колкото и будна.
Северняците, племената от пустинята — как биха могли те да разберат времето и мястото, света, сътворил тази жена? И за едните, и за другите тя щеше да е символ на покварата. Щяха да я убият или да се гаврят с нея. Те не биха имали представа какво друго да направят със Забира от Картада, с музиката, която сътворяваше самото й присъствие в света.
Той седна с въздишка в дълбокото резбовано кресло, което беше купил от някакъв джадитски занаятчия. Изпи виното и си наля нова чаша, потънал в мислите си.
„Няма място за съжаления.“ В мига, в който си го помисли, разбра, че това е самата истина.
Преди да се съблече се приближи до прозореца, отвори го и погледна навън. Вдъхна дълбоко нощния въздух. Дъждът беше спрял и от листата на дърветата падаха тежки капки.
Далеч на юг, под съвсем друго небе, тази нощ още един мъж не спеше.
Язир ибн К’ариф, господарят на пустинята, Мечът на Ашар на запад, седнал сам на разстлания на земята плащ, вдъхна соления морски въздух и се вгледа в ясното небе, осеяно със звездите на неговия бог.
Един мъдрец, дошъл при зуритите незнайно откъде, ги учеше, че звездите по небето са толкова, колкото е пясъкът в пустинята. Преди двадесет години, когато вярата беше нещо ново за него, Язир се опитваше да разбере какво означава това. Докато се вглеждаше в небесата, той загребваше шепа пясък и го оставяше да изтече през пръстите му.
Вече не се опитваше да проумее нещата. Познаването на бога беше дадено само на такива като Ашар, достойни за този дар. Какво му оставаше на един обикновен воин, освен да сведе глава и да се преклони пред безкрайността?
Звездите в небесата — и пясъкът в пустинята. Какво би могъл да направи човек, освен да се смири и да служи, да се моли ден и нощ за милосърдие и щедрост, да знае, че е само част — по-малка от песъчинките в пустинята — от големия и непонятен божи замисъл?
Как можеха хората да се възгордяват така, да се самозаблуждават за собствената си ценност и за стойността на крехките, недълговечни неща, които създаваха, ако наистина вярваха в Ашар и звездите? Този въпрос би искал да зададе Язир ибн К’ариф на царете на Ал-Расан.
Нощта беше мека, макар във въздуха да се долавяше дъхът на зимата. Още малко. Двете луни блуждаеха сред звездите — кръглият син диск на едната и тънкият бял сърп на другата отвъд видимите предели на земята.
Преди два дни беше дошло писмо — донесъл го беше един от хората му, който идваше от Тудеска. Преди това то беше прекосило цял Ал-Расан. Беше тръгнало от обсадената Рагоса, вързано за крака на пощенски гълъб. Беше от магьосника, Мазур бен Аврен. След като му го прочетоха три пъти, Язир излезе от шатрата си, възседна камилата и тръгна сам към пустинята да помисли.
Тази нощ под звездите той още мислеше. Трябваше да вземе решение, което щеше да промени съдбата на народа му, и нямаше време за отлагане. Да отлага още означаваше да вземе решение.
Язир знаеше, че Галиб е готов да премине пролива. Брат му искаше да е там, където вече се водеше война, за да изпробва себе си и воините си. Да умре, ако трябва, с окървавен меч в ръка, с името на Ашар на уста. Най-сигурният път към рая.
„Рагоса няма да издържи до зимата — пишеше бен Аврен. — Но достатъчно е да преминете пролива и да стигнете Тудеска, най-много Алхаис или Картада до края на есента, за да се уплашат халонците, а духът на нашите хора да се вдигне. Мисля, че ако това се случи, ще можем да издържим, а напролет дори да ги прогоним.“
Галиб казваше същото. Той искаше да влязат в Ал-Расан преди началото на зимата, за да се уплашат джадитите и да не посмеят да слязат на юг. Язир беше по-склонен да изчака. Трябваха му още кораби и хора, и най-вече вести от Сория, към която беше отплавала огромна джадитска армия.
Как трябваше да постъпи един мъж, когато отчаяно го молеха за помощ от две страни, а войната беше само една?
„Хрумна ми — продължаваше бен Аврен, — че една от причините да се колебаете дали да ни подкрепите е моето присъствие в Рагоса. Цар Бадир е добър човек и мъдър цар, обичан от народа си. Ако това ще облекчи бремето на решението, което трябва да вземете, знайте, че съм готов да напусна града в мига, в който получа отговора ви.“
Да напусне града? Как се напускаше обсаден град? Освен ако…