Хиляда и една нощ. Том II
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Киряк Цонев
- Жанр: Древневосточная литература
Электронная книга - «Хиляда и една нощ. Том II». Краткое содержание книги:
А в тази приказка се разказвало, че в стари времена в Египет живял цар на име Асим бен Сафуан. Бил великодушен, юначен, достоен и скромен, градовете му имали много калета. Везирът му се казвал Фарис бен Салих. Всички в страната се кланяли на слънцето и огъня, а не на всемогъщия Аллах. Живял дълго време този цар, остарял. Уморил се от величие, болести и старост, защото вече бил на сто и трийсет години, а си нямал нито мъжко, нито женско чедо. По тази причина денем и нощем живеел в скръб и страдание. Случвало се да седи на трона си, а наоколо се събирали емири, везири, пълководци и държавници, всеки водел със себе си по един-двама синове. Завиждал им царят, мислел си: „Всеки е щастлив с децата си, а аз си нямам чедо! Утре ще умра и ще оставя царство и трон, никой повече няма да си спомни за мене, няма да остане й следа от мене на този свят!“
Така той един ден заплакал, седнал на земята и заподсмърчал като дете. Когато везирът го видял така, отпратил всички. Останали само двамата. Везирът целунал земята пред нозете му и рекъл:
— Царю, аз съм ти като син и роб, нали ти ме въздигна! Ако не знам какво ти е на душата — кой друг ще знае? Кажи ми: от какво е тази скръб?
Вдигнал цар Асим глава, избърсал сълзите си и отвърнал:
— Везире, съветнико мой, остави ме със скръбта и мъката ми, не я добавяй към твоите грижи!
— Кажи ми, царю! — настоял везирът. — Каква е причината за този горък плач! Може тогава чрез мене бог да ти даде облекчение!…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че цар Асим рекъл на везира си:
— Везире, плача не за пари, не за коне, не за нещо такова! Вече съм стар, а нямам нито мъжко, нито женско чедо. Щом умра — ще се забрави името ми, чужди хора ще грабнат трона ми, никой никога повече няма да ме споменава!
— Царю честити! — рекъл везирът. — Аз съм по-възрастен от тебе с цели сто години и също нямам чедо, затова и аз денем и нощем тъгувам! Какво да правим с тебе двамата? Чувал съм за Сулейман, сина на Дауд, и че съществувал някакъв велик бог, който можел всичко! Да отида при него с дар, да му разкрия душата си, че да се помоли той на своя бог, дано дари всеки от нас с чедо!
Съгласил се царят. Везирът се приготвил за път, взел богати дарове и тръгнал към Сулейман, сина на Дауд. А през това време всевишният Аллах подсказал на Сулейман:
— Сулеймане, царят на Египет ти изпраща великия си везир с богати дарове! Проводи везира си да го посрещне! Той идва да те моли ти да ми се помолиш да се сдобият и двамата с чеда. Ти му кажи: „Царят ти те е пратил да молиш това и това! После му предложи да приеме моята вяра!“
Наредил Сулейман на везира си Асиф бен Барихия да посрещне везира на царя на Египет. Асиф тръгнал. Срещнал се с везира Фарис, оказал му голямо уважение, хранел него и дружината му на всяко място за почивка и все повтарял:
— Добре дошли, гости наши! Кажете ми от какво се нуждаете, за да го изпълним!
„Кой ли им е съобщил за пристигането ни?“, помислил си везирът Фарис и запитал:
— А кой ви каза за идването ни и че имаме нещо да молим?
— Сулейман, синът на Дауд! — отговорил Асиф.
— А кой го е казал на владетеля Сулейман?
— Богът на земята и небесата, на всички земни твари!
— Но ние се кланяме на слънцето и не познаваме вашия бог!
— Слушай, везире Фарис! — рекъл везирът Асиф. — Слънцето е само звезда, създадена от Всемогъщия и всемилостив бог! Изключено е то да бъде бог, защото понякога го има, понякога го няма! А нашия бог винаги го има и никога го няма. Той е всесилен!
Стигнали страната Саба. Наближили трона на Сулейман, който наредил войскари, поданици, джинове и всичко живо да се строят в редици от двете страни на пътя им. Строили се всички морски зверове, слонове, тигри и лъвове, наредили се вид по вид, род по род. Същото направили и джиновете, но така, че да не са в ужасните си образи. Птиците разперили крила над пътуващите, за да им пазят сянка, и се надпявали с разни песни на разни езици.