Спомен за светлина

- Нищо не мога да направя за тях.

- Аз ще го направя - каза Гаул. - Те са братя.

Перин кимна с неохота и Гаул сряза гърлата и на двамата. Така беше по-добре. Все пак гледката разкъса Перин отвътре. Мразеше това, което войната правеше на хората, това, което правеше на него. Перин отпреди няколко месеца изобщо нямаше да стои и да гледа това. Светлина… ако Гаул не го беше направил, щеше да се наложи да го направи той. Знаеше го.

- Такова дете си понякога - каза Ланфеар, скръстила ръце под гърдите си и загледана в него. Въздъхна и го хвана за ръката. Ледената вълна на Цяра го обля. Раната на лицето му се затвори.

Перин си пое дъх и кимна към Гаул.

- Не съм ти слугиня, вълче - каза тя.

- Искаш да ме убедиш, че не си враг, така ли? - попита той. - Е, това е добро начало.

Тя въздъхна, после махна нетърпеливо на Гаул да се приближи. Той изкуцука до тях и Ланфеар го Изцери.

Далечен тътен разтърси пещерата зад тях. Ланфеар погледна към нея с присвити очи и каза:

- Не мога да остана тук.

И изчезна.

- Не знам какво да мисля за нея - каза Гаул и потърка ръката си. Кожата под изгорелия плат беше зараснала. - Мисля, че си играе с нас, Перин Айбара. Не знам обаче каква е играта.

Перин изсумтя в съгласие.

- Този Коляча… Убиеца… ще се върне - каза Гаул.

- Да. И се чудя какво да направя за това. - Перин отвърза сънния шип от кръста си. - Ти пази тук - каза на Гаул и влезе в пещерата.

Тръгна между острите като зъби камъни. Трудно му беше да се отърве от чувството, че пълзи в устата на Мракохрът. Светлината долу бе ослепителна, но Перин сътвори около себе си мехур, като опушено стъкло. Успя да различи Ранд - биеше се с някого с мечове на ръба на дълбока яма.

Не. Не беше яма. Перин зяпна. Целият _свят_ сякаш свършваше тук. Пещерата свършваше в необятна пустош. Безкрайно пространство, като чернилката на Пътищата, само че това сякаш го _дърпаше_ към себе си. Него и всичко останало. Беше свикнал с бушуващата буря навън, тъй че не бе забелязал вятъра в тунела. Сега, щом обърна внимание, го усети - вееше през пещерата към онзи отвор.

А когато погледна към отвора, проумя, че никога досега не е разбирал истински какво означава „черно”. _Това_ беше чернота. _Това_ беше _нищо_. Абсолютният край на всичко. Обикновеният мрак беше плашещ заради онова, което може да се крие в него. Този мрак бе различен. Погълнеше ли те, щеше да свършиш напълно.

Вятърът не беше силен. Просто беше… неспирен, като река, изтичаща в нищото. Перин стисна сънния шип и с усилие обърна гръб на Ранд. Някаква жена бе коленичила наблизо, с наведена глава и стегната сякаш срещу огромна сила, идваща от нищото. Моарейн? Да. А онази вдясно от нея, и тя на колене, беше Нинив.

Булото между световете тук беше много тънко. Щом той можеше да види Нинив и Моарейн, може би те можеха да го чуят.

Пристъпи към Нинив.

- Нинив? Можеш ли да ме чуеш?

Тя примига и извърна глава. Да, чуваше го! Но май не можеше да го види. Заоглежда се объркано и се вкопчи в каменния зъб на пода.