Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Семейството на Тавинар станаха, видимо нетърпеливи да си тръгнат. Все пак на излизане момичето хвърли поглед на Балат и прошепна нещо.
Татко погледна Шалан и тя осъзна, че при споменаването на майка ѝ е застинала на място. Продължаваше да седи на масата си.
— Дете мое — тихо каза баща ѝ, — върви да седнеш при братята си.
Тя се оттегли, разминавайки се с пратеника, който пристъпи към високата маса. Какви очи… Това беше Редин, незаконният син на Върховния принц. Говореше се, че баща му го използва за екзекутор и убиец.
Тъй като братята ѝ не бяха изгонени от стаята, те седнаха край камината, достатъчно далеч, та да предоставят на баща си усамотение. Бяха оставили място за Шалан и тя седна сред шумоленето на фината копринена рокля. Дрехата я обгръщаше пищно и я караше да чувства, че тя самата не е от значение и само роклята е важна.
Синът на Върховния принц седна на масата при татко. Поне някой му се противопоставяше. А какво щеше да се случи, ако той реши, че татко е виновен? Какво тогава? Следствие? Шалан не искаше татко да рухне; тя искаше да спре тъмнината, която душеше всички тях. Като че светлината им угасна със смъртта на мама.
Когато мама…
— Шалан? — обади се Балат. — Добре ли си?
Тя се отърси.
— Може ли да видя камите? Докато седях на моята маса, ми се сториха много хубави.
Виким само зяпаше огъня, но Балат ѝ подхвърли своята кама. Шалан я улови неумело, извади я от канията и се възхити как металните гънки отразяваха светлината на огъня.
Момчетата гледаха как огнените духчета танцуват над пламъците. Тримата братя вече не говореха.
Балат погледна през рамо към високата маса.
— Ще ми се да чуя какво обсъждат — прошепна той. — Може би ще го отведат. Подходящо ще е за деянието му.
— Той не уби мама — тихо каза Шалан.
— О? — изсумтя Балат. — И какво стана?
— Аз…
Не знаеше. Не можеше да мисли. Не и за онова време и за онзи ден. Наистина ли татко го направи? Отново ѝ стана студено, въпреки топлината на огъня.
Мълчанието се върна.
Някой… някой трябваше да направи нещо.
— Говорят за растения — каза тя.
Балат и Юшу я погледнаха. Виким зяпаше огъня.
— За растения — безизразно повтори Балат.
— Да. Чувам ги смътно.
— Аз нищичко не чувам.
Шалан сви рамене в пищната рокля.
— Ушите ми са по-добри от твоите. Да, за растения. Татко се оплаква, че дърветата в градините му никога не го слушат, когато ги кара да му се подчиняват. „Листата им опадаха заради някаква болест“, казва той. „Отказват да пуснат нови.“
„Опита ли да ги набиеш за неподчинението?“, пита пратеникът.
„През цялото време“, отговаря татко. „Даже им чупя клоните, а те все така не се подчиняват! Какъв безпорядък. Поне би трябвало да чистят след себе си.“
„Проблем“, казва пратеникът, „понеже не си струва да се пазят дървета без листа. За щастие, знам решението. Един мой братовчед навремето имаше дървета, които се държаха така, и установи, че само трябва да им попее и листата им начаса се появяват отново.“
„Ах, разбира се. Незабавно ще опитам.“
„Надявам се да ти свърши работа.“
„Е, ако стане, наистина ще съм облекчен!“
Братята я зяпаха изумено.
Най-сетне Юшу вирна глава. Той беше най-млад, малко по-голям от Шалан.
— Об… лек… чен…
Балат избухна в смях — достатъчно гръмък, та баща им да ги изгледа.
— Ох, това е ужасно — каза Балат. — Това е чиста ужасия, Шалан. Би трябвало да се засрамиш.
Тя се сгуши в роклята и се усмихна. Дори Виким, по-големият от близнаците, пусна усмивка. Тя не го беше виждала да се смее от… колко време?
Балат изтри очи.
— За миг наистина помислих, че можеш да ги чуеш. Ти, малка Пустоносна. — Той въздъхна дълбоко. — Гръм да го удари, хубаво е.
— Трябва повече да се смеем — каза Шалан.
— Този дом не е място за смях — отвърна Юшу и отпи от виното.
— Заради татко ли? — попита Шалан. — Той е един, а ние сме четирима. Просто трябва да сме по-големи оптимисти.
— Оптимизмът не променя фактите — възрази Балат. — Ще ми се Хеларан да не беше заминавал.
Той удари с юмрук страната на стола.
— Не му завиждай за пътешествията, Тет Балат — меко рече Шалан. — Има толкова много места за виждане, места, които навярно никога няма да посетим. Нека един от нас иде. Помисли за историите, които ще ни донесе. За цветовете.
Балат огледа мрачната стая със стени от черен камък и приглушените червено-оранжеви светлини.
— Цветове. Не бих имал нищо против да има малко повече цвят наоколо.