Сияйни слова

Татко стовари ръка върху масата. Чашите затрепериха и чиниите затракаха. Шалан го погледна притеснено. Той сочеше пратеника с пръст и говореше нещо. Приказваше тихо, а и беше твърде далеч, та тя да разбере, но познаваше този поглед. Виждала го беше неведнъж, преди той да хване пръчката — а веднъж даже и ръжена — и да замахне към някой слуга.

Пратеникът плавно се надигна. Неговата изисканост беше като щит, който отблъскваше гнева на татко.

Шалан му завидя.

— Изглежда, този разговор няма да ме доведе до никъде — високо рече той. Гледаше татко, но тонът му подсказваше, че думите се отнасят до всички. — Дойдох подготвен за подобна неизбежност. Върховният принц ме е овластил и аз много бих искал да узная истината за случилото се в това домакинство. Всеки светлоок по рождение, който може да свидетелства, е добре дошъл.

— Трябва им свидетелството на светлоок — обясни тихо Юшу. — Татко е достатъчно важен, та да не могат просто да го отстранят.

— Имаше един — високо продължи пратеникът, — който беше готов да ни каже истината. Оттогава обаче не е на разположение. Има ли някой от вас неговата смелост? Ще дойдете ли с мен да свидетелствате пред Върховния принц за престъпленията, извършени в тези земи?

Погледна четиримата. Шалан се гушеше в стола си и се мъчеше да изглежда малка. Виким не отместваше очи от пламъците. Юшу сякаш щеше да стане, ала се върна към виното си, изруга и лицето му пламна.

Балат. Балат стисна облегалките на стола, за да се надигне, но срещна погледа на татко. Настойчивостта в очите му оставаше. Когато гневът му гореше, той викаше и хвърляше вещи по слугите.

Сега обаче, когато гневът му се беше поохладил, той беше истински опасен. Тогава татко се смълчаваше. Тогава виковете секваха.

Неговите викове поне.

— Той ще ме убие — прошепна Балат. — Ако кажа и една дума, ще ме убие.

Перченето му се бе стопило. Вече не приличаше на мъж, а на младеж — на уплашено момче.

— Ти можеш да го направиш, Шалан — прошепна Виким. — Татко няма да посмее да те нарани. А и ти наистина видя какво стана.

— Не видях — отвърна тихо тя.

— Ти беше там!

— Не знам какво стана. Не помня.

Това не се случи. Не се случи.

В камината един пън се помести. Балат се вторачи в пода и не стана. Никой от четиримата нямаше да стане. Около тях се завихриха прозрачни цветя, замъглиха се и станаха видими. Духчета на срама.

— Разбирам — рече пратеникът. — Ако някой от вас си… припомни истината в някакъв момент в бъдеще, във Веденар ще има кой да го изслуша с готовност.

— Ти няма да разкъсаш този дом, копеле — каза татко и се надигна. — Ние стоим един до друг.

— С изключение на онези, които вече не могат да стоят, доколкото разбирам.

— Напусни дома ми!

Пратеникът го изгледа с погнуса и се усмихна презрително. Усмивката му говореше: може и да съм копеле, но дори и аз не съм толкова низък като тебе. После със замах излезе от стаята, подбра хората си отвън и от отсечените му нареждания стана ясно, че иска да се върне на път въпреки късния час, та да свърши някаква работа вън от татковите земи.