Сияйни слова

Себариал сподели каретата си с Шалан. Напуснаха кралския дворец и се отправиха към военния лагер. Шалан се принуди да смълчи Шарка, който продължаваше да жужи тихо в гънките на полите ѝ.

Върховният принц седеше срещу нея, облегнал глава на тапицираната стена, и тихо хъркаше, докато каретата трополеше по пътя. Земята тук беше прочистена от скалните пъпки и по средата имаше редица камъни, които да разделят движението.

Войниците ѝ бяха в безопасност и щяха да я настигнат по-късно. Тя разполагаше с база за действията си и с доход. Покрай напрежението на срещата и оттеглянето на Навани, семейство Колин още не бяха поискали Шалан да им предаде вещите на Ясна. Оставаше ѝ да разговаря с Навани за проучването, но засега денят вървеше наистина доста добре.

Трябваше само да спаси света.

Себариал изхърка и се пробуди от кратката дрямка. Намести се и изтри бузата си.

— Променила си се.

— Моля?

— Изглеждаш по-млада. Докато бяхме вътре, бих предположил, че си на двадесет или двадесет и пет. А сега виждам, че няма как да си на повече от четиринадесет.

— На седемнадесет години съм — сухо отвърна Шалан.

— Все тая — изръмжа Себариал. — Мога да се закълна, че роклята ти беше по-ярка, чертите ти — по-остри и по-красиви… Трябва да е било от светлината.

— Обичайно ли е за Вас да обиждате външността на младите дами? Или го правите само след като лигата Ви е протекла в тяхно присъствие?

Себариал се усмихна.

— Очевидно не си възпитана в двора. Това ми харесва. Но внимавай — ако обидиш неподходящ човек тук, възмездието ще дойде незабавно.

През прозореца на каляската Шалан видя, че най-сетне се доближават до лагер, над който се вее знамето на Себариал. На него бяха изписани глифите себес и лиаил, стилизирани като небесна змиорка в тъмнозлатисто на черен фон.

Войниците при портите отдадоха чест и Себариал разпореди един от тях да доведе войниците на Шалан в имението му, щом пристигнат. Каретата продължи по пътя си, а принцът се облегна и загледа Шалан, като че очакваше нещо.

Тя не се досещаше какво. Навярно го разбираше неправилно. Насочи вниманието си към гледката през прозореца и скоро установи, че това място е военен лагер само по име. Улиците бяха по-прави отколкото щяха да са в един естествено разраснал се град, но по тях цивилните бяха много повече от войниците.

Подминаха пивници, открити пазари, продавници и високи постройки, където сигурно можеха да живеят по десетина отделни семейства. По повечето улици се тълпеше народ. Мястото не беше разнообразно и ярко като Карбрант, ала сградите бяха от здрав камък и дърво и бяха издигнати плътно една до друга, за да се поддържат.

— Куполообразни покриви — установи тя.

— Инженерите ми казват, че така отблъскват ветровете по-добре — гордо отвърна Себариал. — Имаме и сгради със заоблени ъгли и страни.

— И колко много хора!

— Почти всички са постоянни жители. Имам повече шивачи, занаятчии и готвачи от всеки друг лагер. Вече създадох дванадесет манифактури — платове, обуща, керамика, няколко мелници. Освен това държа и стъклодухачите.

Шалан го погледна. Гордостта в гласа му никак не прилягаше на написаното от Ясна. Разбира се, повечето от бележките и сведенията ѝ за Върховните принцове идваха от редките посещения на Пустите равнини, всички те — отдавнашни.

— Доколкото чух, Вашата армия е една от най-неуспелите във войната срещу паршендите.

Очите на Себариал блеснаха.

— Другите преследват лесна печалба от скъпоценните ядра, а за какво ще си харчат парите? Моите тъкачници скоро ще произвеждат униформи, които ще са много по-евтини от вносните, а земеделците ми ще дадат храна, която ще е много по-разнообразна от Превърнатата. Отглеждам и лавис, и талев, да не споменаваме свинефермите ми.