Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Когато мистър Пикуик стигна дотук, Джоб Тротър сложи ръка на ухото си с насмешлива съсредоточеност, сякаш държеше да не изпусне ни една сричка от неговото слово.
— Имам само да добавя, сър — продължи мистър Пикуик, едва сдържайки вече гнева си, — че ви считам за негодник и за… за… хулиган и… и… че нито съм виждал, нито съм чувал за по-лош човек от вас, с изключение на онзи престорено набожен вагабонтин в черничевата ливрея.
— Ха! Ха! — отвърна Джингл. — Чудесно същество, Пикуик — добро сърце — дебело старо момче — но не трябва да се горещи — лошо за здравето, много — довиждане — ще се видим отново някога — горе главата — хайде, Джоб — тръгвай!
С тези думи мистър Джингл накриви шапката си както винаги и излезе от стаята. Джоб Тротър се спря, огледа всички, ухили се и след като се поклони на мистър Пикуик с подигравателна тържественост, а на мистър Уелър намигна с дързост, неподдаваща се на описание, последва своя благонадежден господар.
— Сам — рече мистър Пикуик на тръгналия след тях мистър Уелър.
— Да, сър.
— Останете тук.
Мистър Уелър, изглежда, се двоумеше.
— Останете тук — повтори мистър Пикуик.
— Не може ли да пооправя малко този Джоб при портата? — запита мистър Уелър.
— Не, разбира се — отвърна мистър Пикуик.
— Не може ли да го изритам през портата, сър? — рече мистър Уелър.
— Не, в никой случай — отвърна неговият господар.
За първи път, откакто бе на тази си служба, мистър Уелър изглеждаше за миг недоволен и нещастен. Но лицето му скоро се проясни; защото лукавият мистър Мъзл се бе скрил зад входната врата и впускайки се стремително в подходящия момент, успя много ловко да събори както мистър Джингл, тъй и неговия помощник надолу по стълбището, право в американските столетници в подножието му.
— Изпълнихме вече дълга си, сър — обърна се мистър Пикуик към мистър Нъпкинс, — и както аз, така и приятелите ми трябва да се сбогуваме с вас. А едновременно с благодарностите за оказаното ни гостоприемство позволете ми да ви уверя от името на всички ни, че не бихме го приели, нито пък бихме се възползували от случая, за да се изплъзнем от недавнашното си неприятно положение, ако не бяхме заставени от нашето силно чувство за дълг. Ние се връщаме утре в Лондон. Вашата тайна ще бъде запазена.
Изразявайки по този начин своя протест срещу станалите същата сутрин събития, мистър Пикуик се поклони дълбоко на дамите и въпреки настойчивите молби на домакините напусна приемната заедно със своите приятели.
— Вземете си шапката, Сам — рече мистър Пикуик.
— Тя е на долния етаж, сър — отговори Сам и изтича долу да я вземе.
Нямаше никой друг в кухнята освен хубавата прислужничка. И тъй като шапката на Сам беше затурена някъде, наложи се да я потърси, а хубавата прислужничка му държеше свещта. Трябваше да прегледат цялата стая, за да намерят шапката. Хубавата прислужничка в желанието си да му помогне застана на колене и прехвърли всички неща, струпани в един ъгъл до вратата. А този ъгъл беше много неудобен. Не можеше човек да стигне до него, без да затвори първо вратата.
— Ето я — рече хубавата прислужничка. — Това е, нали?
— Дай да я видя — рече Сам.
Хубавата прислужничка бе сложила свещта на пода; и тъй като светлината беше мъждива, Сам беше принуден също да застане на колене, за да види дали това е неговата шапка, или не. Ъгълът беше необикновено тесен, ето защо — грешката бе на този, който бе построил къщата, ничия друга — Сам и хубавата прислужничка се намериха, волю-неволю, съвсем близко един до друг.
— Да, това е — рече Сам. — Довиждане!
— Довиждане! — рече хубавата прислужничка.
— Довиждане! — рече Сам и докато го казваше, той изпусна шапката, която бяха намерили с толкова труд.
— Колко сте несръчен — рече хубавата прислужничка. — Пак ще я загубите, ако не внимавате.
И тъй, само за да не си загуби отново шапката, тя му я сложи на главата.
Дали защото лицето на хубавата прислужничка изглеждаше още по-хубаво, както го бе вдигнала към лицето на Сам, или беше случайна последица на това, че бяха тъй близко един до друг, е въпрос, останал неизяснен до ден-днешен; но Сам я целуна.
— Да не би да го сторихте нарочно? — рече поруменяла хубавата прислужничка.