Кралят на зимата

Копиеносците на Валърин приближаваха бавно. Те бяха още сънени и затова едва се влачеха. Някои бяха гологлави и аз предположих, че офицерите им ги бяха измъкнали с такава бързина от сламените им постели, че те не са имали време да си навлекат цялото въоръжение. Поуиската войска нямаше друид, така че поне не бяхме заплашени от заклинания, въпреки това всички тихо се молехме. Аз се молех на Митра и на Бел. Нимю призоваваше Андраст, Богинята на клането, а Каван се молеше на своите ирландски Богове да дадат на копието му сила и късмет. Видях, че Валърин беше слязъл от коня си и сега вървеше в центъра на подредените си войници. Но забелязах, че един слуга водеше коня на старейшината зад напредващите войници.

Силен вятър понесе дима от горящите колиби нагоре по пътя. Пушекът почти скри фронта на врага от погледите ни. Помислих си, че телата на мъртвите поуиски войници окончателно ще събудят техните другари. И наистина щом видяха убитите, те нададоха гневни викове. А когато облаците дим се разсеяха, забелязахме, че атакуващите вървят по-бързо и крещят обиди срещу нас. Ние чакахме и мълчахме, а сивата светлина на ранното утро най-сетне достигна до влажната земя на дъното на долината.

Поуиските копиеносци спряха на петдесет крачки от нас. Те всички носеха щитове с орел, значи сред тях нямаше воини от Силурия или от другите съюзници на Горфидид. Предположих, че тези копиеносци бяха сред най-добрите воини на Поуис, така че колкото повече убиехме днес толкова по-добре, щеше да бъде от помощ по-късно, а Боговете знаеха, че ние имахме нужда от помощ. Дотук нещата се бяха развили добре за нас, но трябваше непрекъснато да си припомням, че това бе само началото и скоро Горфидид щеше да изпрати цялата си мощ срещу шепата верни на Артър хора.

Двама от воините на Валърин се изправиха и хвърлиха копията си срещу нас. Оръжията им прелетяха над главите ни и се забиха в пръстта зад нас. Нашите мъже се засмяха подигравателно, някои дори свалиха щитовете си и откриха телата си сякаш приканваха врагът да опита отново. Благодарих на Митра, че Валърин нямаше стрелци. Малцина бяха воините, които носеха лъкове, защото никоя стрела не можеше да пробие щит, нито кожен нагръдник. Лъкът беше ловно оръжие, ненадминато при лов на диви птици или дребен дивеч. Все пак една тълпа опълченци, въоръжени с лъкове, можеше да създаде неприятности, защото беше в състояние да принуди воините да клекнат зад своята стена от щитове.

Още двама души хвърлиха копията си. Едно от копията удари щит и се заби в дървото. Другото отново прелетя високо. Валърин ни наблюдаваше, за да прецени нашата решимост за борба и понеже ние не хвърляхме копия в отговор на неговите войници, той реши, че ние вече сме се предали. Валърин вдигна ръце, удари с копието по щита си и викна на хората си да тръгнат в атака.