Червени морета под червени небета
- Автор: Линч Скот
- Серия: Джентълмените копелета #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червени морета под червени небета». Краткое содержание книги:
Кулата на греха е най-изтънченият, най-прочутият и най-силно охраняваният дом за хазарт на света. Уставът за поведението в Кулата на греха е неписан, но строг като устава на религиозна секта. Съвсем просто и съвсем неоспоримо, ако те хванат да мамиш тук, това означава смърт. Предизвикателство, на което Локи Ламора не може да устои...
.... но перфектното престъпление на Локи ще трябва да почака.
Скот Линч изплита интригуваща и завладяваща история, приказка за безбрежни морета и за вероломни хитрости, за вярност и предателство, за дружба, изпитана в най-критични моменти. Напрегнато действие, изпълнено с вълнуващи обрати и коварни съзаклятия - романът на Линч е безспорен хит и възпламеняващо четиво за всички любители на приключенията и изкусната измама.
— „Дрипавият пурпур“ — продължи Езри. — Той е или сърцето, или дупката на гъза на Порт Продигал, в зависимост от настроението ти.
Вляво от входа се намираше дългата лодка на кораба, прикрепена към сградата с тежки дървени подпори и железни вериги. От нея стърчаха няколко човешки ръце и крака. Пред погледа на Джийн вратата на „Дрипавият пурпур“ се отвори с трясък и оттам излязоха двама скотове, помъкнали немощен старец. Без церемонии и без жал те го метнаха в лодката, където го посрещнаха с несвързани крясъци и размахване на крайници.
— Внимавай къде стъпваш — ухили се Езри. — Ако се натряскаш толкова, че краката не те държат, те изхвърлят през борда. Има нощи, когато в лодката се струпват по десетина-двайсет души.
Миг по-късно Джийн се промъкваше покрай скотовете към познатите миризми на препълнена кръчма в час, по-близък до зазоряването, отколкото до вечерята. Пот, пърлено месо, драйфано, кръв, пушек и десетина вида кофти бира и вино — букетът на цивилизования нощен живот.
Кръчмата изглеждаше като построена за клиентела, която би повела война не само помежду си, но и с бара и килера. Самият тезгях, в дъното на помещението, бе прикрит от плота до тавана с железни прегради, в които имаше само три тесни прозорчета — през тях кръчмарите поднасяха напитките и храната като стрелци, пускащи стрели от амбразури.
Тук имаше само ниски маси по фасона на Джерет — плотове на пода, около които мъже и жени седяха, коленичеха или се изтягаха върху струпани възглавници. В пещерния застоял въздух на мъждиво осветената стая те играеха на карти и на зарове, пушеха, пиеха, мереха си силата, караха се и се опитваха да се майтапят с вниманието на дебнещите бабанковци, които очевидно издирваха кандидати за лодката навън.
Щом компанията на Дракаша влезе, разговорите утихнаха. Разнесоха се викове „Орхидеи!“ и „Замира се върна!“. Дракаша поздрави с кимване цялата кръчма и бавно извърна поглед към втория етаж.
От двете страни на общото помещение нагоре водеха стълби. Отстрани вторият етаж представляваше пътека, оградена с парапет. Над тезгяха и над входа той се разширяваше в тераси с маси и столове в терински стил. Джийн предположи, че „почетната маса“ е онази, която беше мярнал отвън. Миг по-късно Дракаша тръгна към стълбите, водещи точно нататък.
Изведнъж въздухът се раздвижи — твърде много разговори напълно замлъкнаха, твърде много погледи се устремиха към тях. Джийн изпука със стави и се подготви за интересно развитие на събитията.
Стълбите завършваха съграден алков, чиито прозорци гледаха към тъмния площад, от който бяха влезли. Червени копринени знамена висяха окачени в ниши, осветени отзад от алхимични глобуси, и грееха с приглушена, малко злокобна червеникава светлина. Две широки маси бяха събрани, за да поберат дванайсет души — на всички им личеше, че са моряци и корави типове, и много приличаха на самите тях, осъзна развеселено Джийн.
— Замира Дракаша — рече жената начело на масата и стана от стола си. Беше млада, горе-долу връстница на Джийн. Загорялата й от слънцето кожа и тънки бръчици около очите говореха за години, прекарани по вода. Косата й с цвят на пясък бе събрана в три опашки и въпреки че беше по-ниска от Замира, изглеждаше по-тежка с около тринайсет кила от нея. Беше яка и закръглена, а от колана й стърчеше захабена дръжка на сабя.
— Ранс — рече Дракаша. — Чей. Нощта беше дълга, обич моя, а ти много добре знаеш, че си седнала на моята маса.
— Ама че странно! Нашите напитки са върху нея, а гъзовете ни — на столовете. Щом си мислиш, че е твоя, можеше да си я вземеш, докато не си в града.
— Когато съм заминала по работа, искаш да кажеш. Да се бия с кораба си и да развявам червения флаг. Нали знаеш къде е морето? Виждала си и други капитани да влизат и излизат…
— Няма нужда да се моря с месеци, Дракаша. Само си избирам по-богати мишени на първо място.
— Не ме слушаш, Чей. Изобщо не ми пука що за псе гризе кокали на мойто място, когато ме няма — отвърна Дракаша. — Но като се върна, очаквам то да се завре под масата, където му е мястото.
Хората на Ранс скочиха от столовете, тя вдигна ръка и се ухили безумно.