Червени морета под червени небета

— А какво точно е „да развееш знамето“?

— Понякога се налага да играем на тия игрички — отвърна Езри. — Да известим на всички в Продигал, че Замира се е върнала с пълен трюм с плячка и ще ги срита в главите, ако я погледнат накриво. Нали се сещаш. Особено нейните братя и сестри капитани.

— Аха. С вас съм.

Те навлязоха в същинския град — тук поне имаше светлини, които бяха видели от нея, струящи от отворените прозорци и врати от двете страни на улицата. Сградите бяха построени като почтени каменни домове и дюкяни, но времето и разрухата бяха белязали лицата им. Счупените прозорци бяха заковани с дъски от кораби или дрипави парчета от платна. До много от къщите бяха прислоени дървени постройки, които изглеждаха така, сякаш ако ги духнеш, ще паднат, да не говорим за живеене. По покривите на други пък като гъби бяха поникнали трети и четвърти етажи от плет, замазан с глина.

Внезапна носталгия прониза Джийн. Мъже, пияни като талпи, се въргаляха по улиците. Крадливи дечурлига ги бройкаха от тъмното. Поддръжници в дълги кожени връхни дрехи смилаха от бой някакъв клетник зад една каруца без колела. От всеки отворен прозорец и врата се лееха ругатни, караници, смях и оригване на бира. Това място, ако не беше в братски връзки с Камор, то му беше поне първи братовчед.

— Орхидеи! — провикна се някой от един прозорец на втория етаж. — Орхидеи!

Замира махна небрежно в отговор на пиянския вик и сви вдясно на кален кръстопът. От една тъмна уличка се показа набит мъж, само по мръсен брич, и се запрепъва към тях. Имаше изцъкления, разфокусиран поглед на пушач на джеремитски прах, а в десницата си стискаше назъбен нож, широк и дълъг колкото ръката на Джийн от китката до лакътя.

— Парите, или го духай — изломоти той, а по брадата му се точеха диги. — Все ми е тая. Гот има нужда. Я дай…

И да не забелязваше, че има насреща си осем противници, забеляза как Раск блъсна ръката му с ножа, хвана го за врата и го набута обратно в уличката. След това нещо се случи само за няколко секунди — Джийн чу влажно гъргорене, а после Раск излезе отново на улицата и избърса един от собствените си ножове с парцал. После метна парцала в уличката зад гърба му и пъхна палци в колана си. Езри и Дракаша смятаха, че не си заслужава да говорят за случката, и продължиха нататък, спокойни като богомолци в утрото на Деня на покаянието.

— Пристигнахме — рече Езри, щом изкачиха още един малък хълм. Над широкия, наполовина покрит с калдъръм площад, чиято кална част бе прорязана от пресичащи се следи от каруци, се издигаше масивна двуетажна сграда с портик, построен около отсечената кърма на стар кораб. Времето, климатът и без съмнение — безкрайните въргали, бяха напукали и изпочупили изящната резба по него, но зад прозорците на втория етаж, в каюткомпанията, се виждаха пиещи гуляйджии. Там, където някога е бил рулят, сега имаше тежка двойна врата, а от двете й страни висяха алхимични глобуси (от кръглите и плътните, които бе почти невъзможно да строшиш) — подобие на кърмови фенери.