Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Едион даваше всичко онези отдавна забравени великани наново да се появят в града. Древните Вълчи племена да се спуснат от величествените върхове зад града заедно с изгубените елфи на Терасен. Поне някой от старите митове да изплува от сенките на времето, също като Ролф и мисенианците.
Но знаеше, че късметът им най-сетне се е изчерпал.
Приятелите му също го знаеха. Дори Ансел от Брайърклиф се бе умълчала като Илиас и асасините му и крачеше с приведени рамене още откакто врагът бе обстрелял редиците им с главите на воините ѝ. Виненочервената ѝ коса висеше сплъстена, а стъпките ѝ бяха тромави. Едион познаваше този ужас, чувството за вина. Съжаляваше, че няма време да утеши младата кралица, вместо само да ѝ поднесе мимолетно извинение. Но явно Илиас се беше нагърбил със задачата и яздеше до Ансел, предлагайки ѝ стабилна, безмълвна опора в тежкия момент.
Градът се разполагаше под внушителния, почти митичен замък, построен върху една щръкнала скала. Най-горните му кули се издигаха толкова нависоко, че сякаш пронизваха небето. Някога замъкът сияеше, рози и увивни растения обгръщаха стоплените от слънцето каменни стени, а песента на хиляда фонтана ромонеше из всички зали и дворове. Някога знамена се развяваха гордо от невъобразимо високите кули, извисяващи се като стражници над планината и гората, над реката и Тералиската равнина.
Сега замъкът се бе превърнал в мавзолей.
Никой не продумваше, докато вървяха по стръмните, лъкатушещи улици. Намръщените жители на града или спираха да ги загледат, или продължаваха по пътя си, забързани да се подготвят за обсадата.
Нямаше как да ѝ се измъкнат. Не и с Еленови рога зад гърбовете им, Оуквалд - на запад и армията, настъпваща откъм юг. Да, можеха да избягат на изток през равнината, но къде? В Сурия, където щеше да е само въпрос на време да ги открият? Отвъд планината, където, разправяха, свирепите зими убивали всеки простосмъртен? Обитателите на Оринт бяха попаднали в същия капан като тяхната армия.
Едион съзнаваше, че трябва да изправи рамене. Да се усмихне на хората - на своя народ - и да им вдъхне поне мъничко кураж.
Ала не можеше. Постоянно се питаше колко ли от тях са загубили семейства и приятели в битката край реката. През седмиците на боя преди това. Колко ли още се молеха да зърнат някой свой близък сред редиците, крачещи към града.
Всичко беше по негова вина... беше негово бреме. Неговите решения ги бяха довели дотук. Заради тях толкова тела лежаха в снега като същинска пътека от южната граница чак до Флорин.
Белият замък се надвесваше все повече и повече над тях с всяка стръмна улица, която преваляха. Поне на това можеха да разчитат - военното преимущество на високия терен.
Поне на това.
***
Дароу и другите лордове ги чакаха.
Не в тронната зала, а в просторната съвещателна зала в другия край на замъка.
Последното събрание, което Едион бе посетил там, беше председателствано от някакъв натруфен адарлански гадняр, нарекъл се вицекрал на Терасен.
Явно веднага след убийството на краля се беше изнесъл от града заедно с всички премени, столове и гоблени, защото сега използваха вехта работна маса и паянтови столове, видимо събрани от различни стаи на замъка.
В момента на тях се разполагаха Дароу, Слоан, Гунар и Айрънуд. За изненада на Едион сред тях беше и Муртауг.
Когато Едион и спътниците му влязоха, лордовете станаха на крака. Не от уважение към него, а към знатните особи, които водеше.
Ансел от Брайърклиф огледа окаяното помещение така, както оглеждаше целия сумрачен, потискащ замък по пътя насам, и подсвирна тихо.
- Май Адарлан действително е ограбил хазната ви.
Първите ѝ думи от часове. От дни.
Едион изсумтя.
- До последната монета.
Той спря пред масата.
Дароу на свой ред попита:
- Къде е Килиан?
Едион му отвърна с безрадостна усмивка. Рен се напрегна, прочел предупреждението по лицето му.
- Нареди ми да тръгна напред, докато той води армията насам. Лъжа.
Дароу врътна очи, след което ги впери в Ролф, който още разглеждаше с неодобрение плачевната обстановка.
- Доколкото разбрах, трябва да благодарим на вас за навременното отстъпление.
Ролф прикова морскозелен поглед в мъжа.
- Правилно сте разбрали.
Дароу отново седна и другите лордове последваха примера му.
- И кой сте вие?
- Капер Ролф - обяви със самочувствие пиратът. - Командир на армадата на Нейно Величество. И наследник на мисенианския народ.