Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
След миг се чуха стъпки - бързи и приглушени. В кухнята влязоха две жени с празни подноси в ръце и пребледнели лица. И двете трепереха.
Единият мъж в кухнята, навярно главният готвач, попита жените:
- Видяхте ли нещо?
Едната поклати глава.
- Още не бяха пристигнали в съвещателната зала. Слава на боговете!
Спътницата ѝ остави подноса с потръпващи ръце.
- Но скоро ще са тук.
- Имате късмет, че сте се измъкнали, преди да дойдат - каза някой. - Иначе можеше да се окажете част от обяда.
Наистина имаха късмет. Дориан почака, но кухненските прислужници се върнаха към обичайните си задължения, доволни, че двете жени са се прибрали невредими.
Съвещателната зала - вероятно същата онази, която Манон му беше описала. Където Ераван провеждаше срещите си. А ако самият той отиваше натам...
Дориан излезе от кухнята, следвайки въображаемата карта, съставена от Манон. Глупак - само глупак би рискувал да доближи Ераван.
Явно му се умираше. Или просто действително беше глупак. Но искаше да го види. Нуждаеше се да го види - това същество, унищожило толкова много. Готово да погълне целия свят.
Трябваше да види нещото, обрекло го на демонско робство и заклало Сорша. А ако имаше късмет - може би дори щеше да го убие.
Можеше да го нападне и в този свой облик. Но щеше да е толкова по-удовлетворително да си възвърне човешкия образ, да извади Дамарис и да сложи край на живота му. Да му покаже светлата ивица около шията си, за да разбере кой го е надвил, че не е успял да го прекърши.
А сетне щеше да намери ключа.
Тишината го водеше по-надеждно дори от запаметената карта.
Коридорите се изпразваха. Въздухът ставаше все по-нагнетен и студен. Сякаш Ераван излъчваше поквара.
Пред отворените врати нямаше стражи - нито човешки, нито валгски.
Никой не съзря закачулената фигура, която влезе в стаята с разпиляна черна пелерина.
Дориан побърза да се шмугне след нея тъкмо преди вратите да се затворят. Магията му се разбунтува и той я укроти, накара я да се свие като змия, готова за атака.
С един удар щеше да повали Ераван, а после да се преобрази и да извади Дамарис.
Фигурата спря и пелерината ѝ се люшна от рязкото движение. Дориан се спусна към най-близкия тъмен ъгъл - до пролуката между вратата и пода.
Стаята не се отличаваше с нищо, освен с масата от черно стъкло, поставена в центъра ѝ. Пред нея седеше златокос, златоок мъж.
Манон не си измисляше: Ераван наистина бе изоставил кожата на Перингтън, за да се намъкне в нечия по-красива.
Както и в също толкова изтънчено облекло, осъзна Дориан, когато валгският крал се изправи с безупречно ушития си сив жакет и панталон. Наблизо не се мяркаха оръжия. Нито Ключът на Уирда.
Ала чувстваше силата на Ераван, черната енергия, която се процеждаше от него. И това чувство му напомни как я бе долавял в себе си, в собствената си душа.
Кръвта във вените му се вледени. Трябваше да побърза. Да атакува веднага.
- Колко неочаквана радост! - рече Ераван с млад, но и древен глас. После махна към изобилието от плодове и сушени меса по масата. - Заповядай!
Магията на Дориан застина, когато две луннобледи слаби ръце се вдигнаха от диплите на черната пелерина и свалиха качулката.
Жената под нея не беше красива, не и в класическия смисъл на думата. Но с гарвановочерните си коси, тъмни очи и червени устни... беше ослепителна. Завладяваща.
Червените ѝ устни се извиха, разкривайки костенобели зъби.
Изящните заострени уши, подаващи се изпод тъмната ѝ коса, накараха Дориан да изтръпне. Не беше жена, а елфа.
Тя свали пелерината си, оставайки по разкошна тьмнолилава рокля, и седна срещу Ераван. В грациозните ѝ движения не се четеше нито нотка на колебание или страх.
- Да разбирам ли, че знаеш защо съм дошла?
Ераван се настани на мястото си с усмивка и наля бокал вино на елфата, а сетне и на себе си. Всички мисли за убийство се изпариха от главата на Дориан, когато валгският крал попита:
- Нима няма друга причина да удостоиш Морат с появата си, Майев?
69
Едион не беше виждал Оринт толкова притихнал от деня, в който с оцелелите от кралския двор на Терасен тръгнаха към Тералис.
Но дори тогава поне кротко жужене огласяше древния град, издигнат между устието на Флорин и подножието на Еленови рога, в съседство с хълмистия Оуквалдски лес на запад.
По онова време белите му стени още блестяха под слънцето.
Сега бяха потъмнели и сивкави, неприветливи като мрачното небе. Едион, Лизандра и спътниците им минаха през високите метални врати на западната порта, където стената беше дебела два метра, иззидана от толкова масивни камъни, че се носеха легенди как Бранън наел великани от Еленови рога да ги мъкнат дотук.