Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
После скочи на пода.
И започна да се преобразява. Мускулите и костите му пламнаха и светът се превърна в някак по-малък, по-смъртоносен.
А неговото присъствие - в по-незабележимо.
Мустаците на Дориан потрепнаха и големите му уши се наостриха. Ревът на уивърните отекна през дребното му космато тяло и той сключи зъби - толкова едри, че почти не се побираха в миниатюрната му уста. Смрадта наоколо беше почти непоносима.
Подушваше... всичко. Свежия аромат на прането, пренесено оттук наскоро. Дивечовата пикантна миризма на супата, с която бяха обядвали перачките. Никога не бе предполагал, че мишките са особено даровити същества, но дори летейки в тялото на ястреб, не беше чувствал сетивата си толкова изострени, будни.
Ала явно в свят, в който всеки се стремеше да ги убие, гризачите се нуждаеха от толкова остри сетива, за да оцелеят.
Дориан си позволи да поеме глътка въздух, преди да се шмугне под затворената врата. В крепостта Морат.
***
Сетивата му може и да бяха изострени, но чак сега си даваше сметка колко плашещо можеше да е едно стълбище, ако нямаш човешки крака.
Придържаше се към сенките и се сливаше с прахоляка и тъмнината всеки път, когато някой минеше наблизо. Едни стъпала бяха покрити с броня, други - обути в ботуши, трети - в износени обувки. Лицата на собствениците им бяха бледи и унили.
Сред тях обаче нямаше вещици, слава на боговете! Нито валгски принцове или войници.
От Ераван също нямаше и следа.
В кулата се помещаваше стълбище за прислугата, което Манон веднъж беше описала на Елин. Сега следваше тази въображаема карта, потвърдена от няколкочасовото му кръжене над кулата преди това.
Кулата на Ераван - оттам щеше да започне. И ако намереше валгския крал в покоите му... тогава щеше да реши какво да прави. Дали да не му отмъсти за всички злини, независимо от предупреждението на Калтейн.
Дориан достигна задъхан дъното на витото стълбище и изви дълга опашка около тялото си, взрян в сумрачния коридор отпред.
Оттук трябваше да прекоси целия етаж, да се изкачи по друго стълбище, да обходи друг коридор и накрая, ако имаше късмет, щеше да стигне до кулата на Ераван.
Манон така и не се бе добрала до нея. Дори тя недоумяваше какво се крие там. Единствено, че е под денонощна валгска охрана. Подходящо място за начало на лова му.
Той се ослуша. Не се чуваха стъпки. Нито човешки, нито котешки, за негова радост.
Дориан свърна зад ъгъла и припна по вдлъбнатината между стената и пода, чийто камък почти се сливаше със сивкавокафявата му козина. В дъното на коридора някакъв страж стоеше на пост, забол празен поглед в нищото. Извисяваше се над него като планина.
Дориан почти достигаше пресечната точка на коридорите, която стражът пазеше, когато почувства нещо - раздвижване, последвано от тишина.
Дори стражът изпъна гръб, надниквайки през тесния прозорец зад себе си.
Дориан се свря в едно тъмно кътче.
Нищо. Не се чуваше нищо - нито писъци, нито викове, но...
Стражът се върна на поста си, плъзвайки поглед надолу по коридора.
Дориан продължи да се спотайва в очакване. Дали не го бяха надушили? Дали не бяха подали сигнал за тревога?
Нямаше как да е толкова лесно, колкото му се стори в началото. Ераван несъмнено бе заложил капани, известяващи го за неканени гости...
Припрени леки стъпки отекнаха отвъд ъгъла и стражът се обърна към тях.
- Какво има? - попита.
Приближаващият слуга не забави крачка.
- Знае ли се в такова обкръжение? Не ми се чака да разбера.
И профуча покрай Дориан.
Не бягаше към нещо, а от него.
Дориан подуши въздуха с трепкащи мустаци. Нищо.
Нямаше да изпълни мисията си, ако просто стоеше в коридора. Но и да хукне да разузнава какво се бе случило, не му се струваше особено разумно.
Сети се за едно място, където можеше да подочуе нещо. Където хората винаги клюкарстваха, дори в Морат.
Затова тръгна обратно по коридора. Слезе по стълбището и заситни с малки крачка към кухнята, топла и озарена от голяма камина.
Лейди Елида бе работила тук - познавала беше тези хора. Не Валги, а човеци на принудителна служба. Човеци, които несъмнено си приказваха за всичко, разиграващо се в крепостта.
Също като в двореца в Рифтхолд.
Слугите и готвачите наистина чакаха нещо. Всички гледаха към стълбището от другата страна на просторната кухня. Включително слабата зеленоока котка на ивици в отсрещния край на помещението.
Дориан се сви на кълбо. Но звярът, така или иначе, не го възнагради с внимание, приковал взор към стълбището. Като че знаеше какво се случва.