Рубинения кръг [bg]

Глава 4

Сидни

Не ви препоръчвам да се превръщате в котка. Всъщност самото котешко превъплъщение не беше чак толкова лошо. Но да възвърнеш предишния си облик? Истински ужас. Струваше ми се, че ме разкъсват надве. Костите и кожата ми се разтегляха, извиваха и усукваха по начини, непредопределени от природата и когато всичко свърши, се чувствах като пребита и изранена — както онзи път, когато като дете паднах по стълбите. В стомаха ми се надигаше смътно усещане за гадене и в един миг на паника, си помислих, че ще повърна. Принудителното повръщане беше едно от многото изтезания, на които ме подлагаха алхимиците, когато ме затвориха в един от поправителните си центрове, и самата мисъл за това отприщи поток неканени спомени. За щастие, усещането скоро премина и аз отново се почувствах малко или много, нормално.

— На около трийсетина километра от тук има приятно местенце, където можем да пийнем по чаша кафе — заяви госпожа Теруилиджър, след като се настаних на седалката и сложих предпазния колан. — Ще спрем там и ще заредим резервоара, преди да потеглим към Питсбърг.

Аз кимнах, довърших есемеса до Ейдриън и протегнах крака, все още привиквайки със завръщането в старото си тяло. До мен на седалката лежеше дървената кутия, която госпожа Теруилиджър бе донесла, и аз я взех, за да я разгледам по-обстойно. Сега, когато бе освободена от запечатващата магия, тя изглеждаше съвсем обикновено. През месеца, откакто изчезна Джил, имаше много догадки за това, кой я бе отвлякъл. Почти винаги стигахме до заключението, че виновникът е някой морой дисидент, който не поддържа Лиса. При все това тази кутия бе съвсем явно доказателство за наличие на човешка магия, което преобръщаше с краката нагоре всичките ни предположения. С изключение на мен, ние не познавахме нито един човек с магически способности, който да работи с мороите.

Можех само да се надявам, че този музей ще ни даде отговори на някои въпроси, колкото и малко вероятно да изглеждаше. От листовката вътре в кутията написаните думи сякаш крещяха насреща ми: „ЕЛА ДА ПОИГРАЕМ, СИДНИ“.

След като изпихме кафето, останалата част от пътя мина без произшествия, без да смятаме забавянето ни заради летните ремонти по магистралата. Ако трябва да съм честна, пътуването би било много приятно, ако не беше фактът, че всички бяха напрегнати и разтревожени. Аз се безпокоях, че Ейдриън може да направи нещо безразсъдно в кралския двор. И естествено, се притеснявах за Джил. Очевидно и Еди също, а тази нова следа, вместо да го накара да се почувства по-добре, само засилваше възбудата му. През целия път той почти не проговори. Въпреки забавянията, в късния следобед, пристигнахме пред Музея на роботехниката в Питсбърг. Написаната на ръка табела на входа ни осведомяваше, че това е „световноизвестен“ музей, при все че никой от нас никога не бе чувал за него. Съдейки по празния паркинг, ние не бяхме единствените.