Рубинения кръг [bg]

Нина доста дълго се взира безмълвно в мен, а аз се възползвах от възможността да призова духа и да погледна крадешком аурата й. Също като тази на Лиса вчера, както и на всички, които владееха магията на духа, аурата на Нина беше бледозлатиста. Обаче, за разлика от Лиса златистото в аурата на Нина беше някак си помътняло и размито. Не сияеше ярко като пламък. Останалите цветове бяха също толкова потъмнели и слаби, едва мъждукаха.

— Добре — съгласи се Нина накрая.

Отстъпи настрани, за да минем. Това, което заварих вътре, беше почти също толкова смущаващо, колкото и външният й вид. Бях идвал тук и преди, когато двамата с нея почти всяка вечер купонясвахме. Малкият апартамент по-скоро приличаше на студио с една стая, служеща едновременно за спалня и за дневна. Въпреки малката площ, Нина винаги се стараеше да поддържа дома си чист, подреден и добре обзаведен. Но явно както грижата за външния й вид, така и тази за апартамента й вече бяха част от миналото.

Вмирисани чинии, покрити с дебел слой засъхнала храна, бяха струпани в кухненската мивка, а над тях лениво бръмчаха две мухи. Мръсно пране, книги и празни кутии от енергийни напитки се въргаляха навсякъде — по масите, пода, дори в леглото. А най-странното от всичко беше купът списания на пода редом с купчина накъсана хартия.

— Как спиш тук? — попитах неволно.

— Не спя — отвърна тя и скръсти ръце зад гърба си. — Не спя. Нямам време. Не мога да рискувам.

— Все пак понякога трябва да спиш — отбеляза Нийл практично.

Тя поклати трескаво глава.

— Не мога Трябва да продължа да търся Олив. Всъщност аз я намерих. В известен смисъл. Зависи как ще го погледнеш. Но не мога да стигна до нея, разбираш ли? Това е проблемът. Затова продължавам да опитвам. И затова не мога да спя. Разбираш ли?

Нищо не разбирах, но Нийл бе затаил дъх при споменаването на името на Олив.

— Намерила си я? Знаеш къде е тя?

— Не — малко раздразнено отвърна нашата домакиня. — Нали точно това ви казах.

Без предупреждение тя се пльосна на пода до купа със списания. Взе напосоки едно списание и започна да го къса, страница по страница, на малки късчета, които много скоро образуваха купчина.

— Какво правиш? — не се сдържах.

— Мисля — отвърна тя.

— Не, имам предвид със списанията.

— Това ми помага да мисля — обясни Нина.

С Нийл се спогледахме.

— Нина — подхванах внимателно, — мисля, че може би трябва да отидеш на лекар. Ако искаш, ние с Нийл ще те придружим.

— Не мога — възрази тя, като продължаваше методично да къса списанието на малки парченца. — Не и докато не достигна до Олив.

Приклекнах до нея. Щеше ми се да имах по-добра представа как да разговарям с толкова очебийно неуравновесена личност. Всеки навярно би си помислил, че съм експерт в това.