Ноктите на Помирителя [bg]

Трудно ми да е опиша събитията, които се случиха през следващите няколко минути. Може би всеки от нас пази в подсъзнанието си няколко кошмарни момента. Както в подземията на нашата кула, в нейното най-долно ниво, където съзнанието на осъдените отдавна се е трансформирало в нещо нечовешко. Като тях тези спомени пищят и удрят стените с вериги, но съвсем рядко могат да се издигнат нагоре, за да зърнат светлината.

Това, което се случи в пещерата, остана завинаги в мен, както и тези кошмарни моменти. Понякога се опитвам да ги изключа от съзнанието си, но не успявам да контролирам подсъзнанието си. (Не твърде отдавна, когато Самру все още беше близо до гърлото на Гиол, поглеждах през оградата и виждах, че там, където се потапяха веслата, се появяват малки фосфоресциращи пламъчета. Сега си помислих, че тези са точно такива и идват към мен.

Светлината, която видях първоначално, вече не беше единична, до нея сега имаше втора, след това се появи трета, четвърта и броят на светлите петна продължи да се увеличава. Скоро вече имаше толкова светлини, че не можех да ги преброя, но аз бях окуражен и успокоен от тях, мислейки си, че са неизвестен вид фенери, носени от пазачите, упоменати в писмото. Когато направих още десетина стъпки напред, видях, че тези светлинни отблясъци се сливат в някаква структура — формата й беше във вид на стрела, а тази стрела беше насочена право към мен. След това чух, макар и много слабо, ръмжене, каквото бях чувал от Мечешката кула, когато даваха храна на зверовете. Щях да се спася, ако веднага бях се обърнал и побягнал.

Но аз не го направих. Ръмженето се усили. Не приличаше съвсем на това, издавано от зверовете, но не бе и такова, което и най-гневното човешко същество би издало. Забелязах ясно, че светлините променят формата си и не са блуждаещи, както си мислех преди. По-точно всяка бе придобила очертанията на звезда с пет неправилни върха.

Макар и късно, аз спрях.

През това време безцветната светлина започна да грее много по-силно и аз видях застрашително надвисналите над мен сенки и тъмни форми. От всички страни имаше купчини от ъгловати камъни, които очевидно бяха дело на човешка ръка. Изглежда, че вървях в някакъв погребан град, от който миньорите на Салтус изравяха своите богатства. Сред тези камъни се издигаха ниски, масивни колони, подредени неправилно като куп дърва за огрев. От тях струеше мъртвешка светлина, отразена от движещите се звезди.

За момент огледах с удивление колоните, после обърнах поглед към приближаващите светлинки и за първи път ги видях. Били ли сте привлечен някога от това, което ви се е сторило осветен прозорец, за да разберете, че всъщност става дума за огромен огън, запален на върха на величествена крепост? Или пък когато сте се изкачвали и сте се подхлъзнали, задържали сте се с мъка и когато сте погледнали надолу, сте видели, че височината е много по-голяма, отколкото сте предполагали? Ако това ви се е случвало, можете да разберете какво съм почувствал. Звездите не бяха искрици светлина, а човешки форми, те ми се виждаха в началото малки, защото пещерата се оказа много по-голяма, отколкото можех да предположа. Хората, които не приличаха толкова на хора, защото бяха много по-широкоплещести и някак костеливи, вече тичаха към мен. Ръмженето, което бях чул преди това, бяха техните вопли.